Болката, наречена образование

Преди 22 години, току-що завършил филолог, започнах работа като учителка. Останах в училище 6 месеца. Толкова ми бяха нужни, за да си обещая, че повече няма да се върна. Провокира ме една пиратка, която избухна в краката ми, докато, обърната с гръб към класа, пишех на дъската. Със сигурност родното образование нищо не е загубило от решението ми, но се сетих за това и тази година, когато излязоха резултатите от малките и големите матури. Онзи ученик, който хвърли пиратката, не беше наказан. Класът му бе на ръба на минимума за съществуване на самостоятелна паралелка и трябваше момчето да завърши. По всяка вероятност е завършило, дай, Боже, да е живо и здраво.

След този случай аз съм твърдо убедена, че докато правим компромиси с броя на учениците и училищата, като загърбваме онова, заради което децата ходят на училище, работещото образование у нас ще бъде нечий министерски блян. Затова се изсмях на министър Меглена Кунева, като заяви в деня, когато обявиха как седмокласниците са се изложили за пореден път: „Нашата цел е да направим образованието работещо, за да бъдат децата готови за предизвикателствата на днешния ден“. Ама госпожо Кунева, нали се сещате, че всеки преди вас с това се занимаваше – да направи образованието работещо. И е повече от ясно, че то не работи. 17 000 двойки по математика от малко над 50 000 явили се на изпита седмокласници не е белег за работещо образование. А днес самата Вие признахте, че абитуриентите са с най-ниски оценки на матурата по български език, откакто у нас има матури. И за какви предизвикателства ще готвим децата, като те не желаят да бъдат предизвиквани. Ние може да говорим за всякакви намерения и да се крием зад изрази като „равен шанс и качествено образование за всяко дете“, но истината е, че те нито имат равен шанс, нито получават качествено образование. Подобни намерения наистина не подхождат на ситуацията, в която са българските ученици и учители.  

Време е да признаем, че имаме проблем, и да го формулираме. А той е, че в голяма част от българските училища броят на децата се поддържа, за да съществува училището. И това е огромен проблем, защото в тези училища деца от първи и трети клас учат на едно. Това са така наречените маломерни и слети паралелки, които се допускат, когато няма достатъчно ученици за формирането на редовен клас.  Само в община Севлиево през тази учебна година е имало 34 маломерни и 9 слети паралелки. Ето го първият проблем. Извадили сме на преден план съществуването на кое да е училище, а не това, което в него могат да научат децата. Ако искат да учат, разбира се.

И това е вторият проблем. ДЕЦАТА НЕ ИСКАТ ДА УЧАТ. А тук пропуските са на техните родители. Да ме прощават, ама всеки, който прехвърля вината за това, че детето му е калпазанин, на учителите, е твърде плиткоумен, за да осъзнае, че основната отговорност за случващото се с детето му е негова, не на учителя.

Третият голям проблем е, че допуснахме на учителите да се гледа като на втора ръка хора и превърнахме в норма арогантността от страна на учениците. Вярно, на определен етап от порастването отраканите и тарикатите са повече харесвани, но това не бива да става за сметка на учителя дори когато ученикът е наясно, че точно от този учител не може да научи кой знае колко. Без да си кривя душата, признавам, че такива учители има.

А това е четвъртият проблем – че случайни хора влязоха в професията и останаха в нея. Спомням си преди години мой близък ми разказва как учителят му по литература го готвел за матурата – влизал в час и диктувал план. 45 минути диктувал план. Ето за това говоря, като казвам случайни хора. И прося извинение от всички онези всеотдайни мъже и жени учители, които познавам, ценя и дълбоко уважавам. Но знам, че у тях има дълбока болка заради това, което се случва в съсловието.

Оставям за финал качеството на българските учебници, защото, признавам си, през последните години нямам пряко наблюдение върху това, което пише в тях. Но ако са същите като преди няколко години, считайте, че имаме пети голям проблем.  

Ще призная, написаното по-горе дойде след като си дадох сметка, че не ми е безразлично това, което става с образованието в България. Преживяла съм отдавна обидата от онази хвърлена преди 22 години пиратка. Но ме боли, че ученикът, който я запрати, за да гръмне в краката ми, още ходи на училище, изкарва двойки и може би ще се дипломира.

Да разобличава всичко, което се крие в тъмата...
Коментари
Фейсбук е да си начешем езиците, там отговорност няма
Коментари
Колко публично е публичното обсъждане на бюджета
Коментари
Заигравката на „Бяла“ с търпението ни изпушва
Коментари
1-ви март - Ден на самодееца. Или кой уби театъра?
Коментари
По-високите данъци са за добро, твърди кметът
Коментари
Какво свършиха управляващите в Ница? - Само те знаят
Коментари
Знаят ли в Община Севлиево кога е родена Мара Белчева?
Коментари
Очаква се икономически подем
Коментари
След пътуването до Франция: изразено намерение за взаимопомощ
Коментари
Детските градините - реформа да, но не на всяка цена
Коментари
Ще се мре по списък, ред да има
Коментари
Болката, наречена образование
Коментари
Не сме свободни. Ние приехме модела
Коментари
Ясни са играчите в основните отбори за мача на 26 март
Коментари