Сигурно на мнозина се е случвало да отворят телефона сутрин и да видят например във Viber група, че някой е изпратил картинка: „82% от българите мислят еди-какво си.“ После същото се появява във Facebook. До обед вече го обсъждат на пазара.
Напълно е възможно при такъв голям процент на хора, които мислят по един начин, а ние мислим различно, да се замислим дали нещо с нас не е наред. А дали проблемът не е в цифрата?
Да го кажем направо: много често проблемът е точно в цифрата.
Защо в малкия град тези числа удрят по-силно
В Севлиево живеем близо един до друг. Знаем кой какво мисли, кой за кого гласува, кой какво е споделил на опашката в аптеката. Затова, когато се появи „проучване“, което твърди, че „цяла България“ мисли нещо, сме поставени в неудобна позиция. Ако не съвпада с това, което виждаме около себе си, първата реакция е недоверие: „Кой ги е питал тези хора? Мен никой не ме е питал.“
Това недоверие е разбираемо. Но то има две страни.
Едната е здрава. Ние наистина трябва да питаме откъде идва една цифра, още повече щом става дума за проучване.
Другата е опасна. Ако започнем да отхвърляме всяко проучване, ставаме беззащитни и вярваме не на проверените факти и официални данни, а на картинката, която ни е пратил съседът.
Мен никой не ме е питал. Значи ли това, че проучването е лъжа?
Не непременно. Ето защо.
Нека направим една груба сметка. В голямо национално проучване обикновено се питат около хиляда души. В цялата община Севлиево живеят малко над 28 хиляди души. Това е под половин процент от населението на страната. Значи в такова проучване от нашата община попадат средно четирима-петима души. Понякога и нито един.
Това не е нередно, така работи методът. Едно добро проучване не се опитва да пита всеки. То се опитва да подбере хората така, че малката група да прилича на цялото население: по възраст, пол, място на живеене, образование.
Социоложката Светла Енчева обяснява пред Factcheck.bg един от класическите начини за това. Анкетьорите не избират кого им харесва да питат. Те отиват по определена стъпка в определени жилища и питат например човека в дома, който последен е имал рожден ден. Така случайността върши работата. Ако всичко е направено правилно, сред анкетираните се оказват и млади, и възрастни, и хора от градове, и хора от села, без никой да ги е подбирал нарочно.
Затова честният отговор е: това, че вас не са ви питали, не прави проучването фалшиво. Но това, че някой го нарича „проучване“, също не го прави истинско.
Анкетата във Facebook групата не е проучване
Тук е най-важната разлика. И тя ни засяга директно.
Всеки е виждал анкета в местна група: „Харесвате ли ремонта на улицата?“ или „Кой е най-големият проблем на града?“ Гласуват 300 души. Резултатът изглежда убедителен.
Но кой гласува? Тези, които са в групата. Тези, които са видели поста. И най-вече тези, които имат силно мнение и искат да го кажат. Човекът, който работи на смени, грижи се за възрастна майка в някое от селата и не отваря Facebook, просто не е там.
Специалистите наричат това анкета „на принципа на отзовалите се“. Тя показва какво мислят хората, които са решили да кликнат. Не какво мисли градът.
Factcheck.bg дава пример с национален мащаб. Малко преди България да влезе в еврозоната, в интернет тръгна твърдението, че след еврото всеки пети хърватин е започнал да работи на две места. Проверката показа, че числото идва от анкета в сайт за търсене на работа, в която са гласували 690 потребители на същия сайт. Хора, които така или иначе търсят работа. Въпреки това заглавията говореха за „масово“ явление.
Когато една цифра стигне до малкия град, тя вече е минала през няколко споделяния. И никой не помни откъде е тръгнала.
Не броят прави проучването, а начинът
Често мислим, че щом са питани много хора, значи е вярно, но това изобщо не е задължително.
Няма правило, че определен брой участници гарантира достоверност. Големите статистически агенции обикновено работят с над хиляда души, но решаващото е как са подбрани. Хиляда случайно подбрани души казват повече от десет хиляди, които сами са дошли да гласуват в онлайн анкета.
Социологът доц. Алексей Пампоров обръща внимание и на още нещо: всеки човек трябва да има реален шанс да попадне в проучването. Ако анкетата е само онлайн или само по телефона, хората без интернет или без телефонен абонамент остават извън нея. В регион като нашия, където част от хората по селата не живеят в мрежата, това има значение.
Пет въпроса, които може да си зададете
Когато видите поредното „Х% от българите“, спрете за половин минута и проверете:
1. Кой е направил проучването? Има ли име на агенция или институция, която може да се провери? Картинка без източник е сигнал за внимание.
2. Колко души са питани и как са избрани? Сериозните проучвания го пишат. Ако тази информация липсва, това е проблем.
3. Кога е проведено? Мнение отпреди три години не е днешното мнение.
4. Посочена ли е грешка? Всяко истинско проучване има допустимо отклонение. Ако някой твърди точност до процента без уговорки, бъдете предпазливи.
5. Има ли отговор на въпроса „как“? Отказът да се обясни методът е един от най-ясните признаци, че нещо не е наред.
Най-важното
Не е нужно да вярваме на всяка цифра. Но не е разумно и да не вярваме на нито една.
Честното проучване не крие как е направено. То казва кого е питало, кога, как и с каква грешка. Казва и какво не може да покаже. Фалшивото проучване разчита на това, че никой няма да пита.
В Севлиево сме свикнали да проверяваме. Питаме кой го е казал, откъде знае, видял ли го е с очите си. Същият здрав разум важи и за процентите в телефона. Следващия път, когато някой изпрати „82%“, най-добрият отговор не е „лъжа е“, нито „ето, нали казах“. Най-добрият отговор е спокоен въпрос: „А кой ги е питал?“
Този материал е адаптирана версия на проверено съдържание на Factcheck.bg, създадена с помощта на ИИ инструменти в рамките на проект VALIDAI. Фактите са проверени от екипа на Factcheck.bg. Адаптацията е одобрена от редактор преди публикуване.
-(1)-3_680x171-4_680x171.webp?v=1793274159)
