снимки: личен архив
Той е на 12 години, шестокласник в СУ „Васил Левски“. И с детското спираме дотук, защото това момче е гол-майсторът на ФК „Севлиево“ при възрастова група 2006-2007 година. В последния шампионат има вкарани за отбора 65 гола. С това постижение Ваньо Георгиев извежда отбора на клуба на първо място в тазгодишното първенство и заслужено вдигна купата за победата пред съотборниците си.
Ваньо, или Ванче, както всички го наричат, е много скромно момче. Противно на всеобщото впечатление от футболистите, той е тих, целенасочен и знае отсега какво иска. Мечтата му, също естествено, е да играе в „Барселона“. По нея започнал да работи когато бил на 6 години. Всъщност от толкова тренира футбол, а от три години печели всички класации за гол-постежения в своята възрастова група. В колекцията си има титлата „най-полезен играч“ от международния турнир West football arene в Трявна през април т.г., гол-майстор е на зоналните игри от 2016 г., тренирал е 2 седмици в Барселона, а наскоро има предложение да играе в „Етър“ В. Търново, което баща му отказал.
За футбола го открил първият му треньор Милен Ванков. Всички след него също забелязали таланта на момчето – Димитър Тодоров, треньорът в училище, където Ванче е част от училищния отбор, Венцислав Младенов и сегашния му треньор Мартин Дойчев. Последният вече е категоричен, че малкият Ваньо един ден ще стане голям футболист. И това не би трябвало да звучи нереално, защото момчето е здраво стъпило на земята и знае, че за големите успехи е необходимо здраво да тренира.
Днес Ваньо тренира всеки ден по поне 2 часа. Казва, че спортът го е научил най-вече на дисциплина. Не се и сеща да загърби някоя тренировка, за да стои пред компютъра. Другото, което момчето смята, че е получило от спорта е умението да бъде част от един екип. Не само защото футболът е отборна игра, а защото в спорта, така и в живота, е важно да умееш да си част от цялото – да се опреш на другия или да предложиш опора другиму. Всичко това си говорим с гол-майстора на футболното първенство за деца и аз не спирам да се радвам на неговото съзряване и мъдрост. И с риск да се повторя, на неговата скромност.
Казвам му, че един ден ще играе на „Ноу камп“, а той свива притеснен рамене и се усмихва едвам. Усещам обаче, че и той знае, че ще рита в Каталуния. И му стискам палци, убедена, че го заслужава.
автор: Емилия Димитрова
