Родното зове – една история от тефтера на младия пенсионер

С лятото дойде и новата ми ваканция. Но ваканция, която не свършва през септември, а продължава почти безкрайно. Някак с нея дойде първият ден от моя пенсионерски живот и първото ми пенсионно пътуване. Хайде, познайте закъде си купих билет! За родното ми място, разбира се! В природата много животни изминават хиляди километри, за да се върнат там, където са родени. Никога не забравят мястото, сякаш е записано в тяхното ДНК. Морските костенурки например, сьомгата, птиците... Правят го по инстинкт и се ориентират чрез сетивата си. Аз го правя по душа и сърцето ме води.

Тръгнах за родното ми село Невша. Невша е малко китно село, сгушено между хълмове със звучните имена: „Голямо було“, „Малко було“, „Таушан тепе“ (означава „Заешки хълм“, защото навремето тук е имало много зайци), „Голяма и Малка Елма“ (диалект, пак от турски, заради отвесните стръмни скали). Зад всички тези имена се крият легенди. Името на селото също е свързано с легенда, но това е друга история. Чист въздух, люляци през май и рояци спомени за щастливото ми детство, ранната младост и десетките лета, които прекарвах там с децата си. Също и няколкото по-нови, вече с внучката Катерина. Невша се намира на около 50 километра западно от Варна, близо е до Шумен, Каспичан и Провадия. Обикновено си купувам билет за Варна, по линията София-Варна, и моля шофьора да спре на разклона в края на селото. За няколко минути само, колкото да скоча, или да сляза по-добре подхожда на моята възраст. Прибрах в джоба билета на фирма „Юнион-Ивкони“. Тази линия е обиколна, но нямаше места за друга. То е като да си купиш билет за пътнически влак, вместо за бърз. Кой ли вече пътува с влак, пък и в Севлиево няма гара! Съпругът ми ме закара до магистралата, където пътниците се качват, защото автобусите не идват до автогарата. За далечни разстояния севлиевци разчитат предимно на преминаващи автобуси.

Пътувам с първия си пенсионерски билет! Казвам го с някаква тъга! Не съм се настроила за тази нова длъжност ли, роля, не знам как да го нарека – последното стъпало от стълбата на живота. Пътувам и гледам през прозореца. Мисля си, че когато човек пътува, може по растителността да се ориентира в коя страна се намира. Гори от корков дъб и евкалипт, накацали по ниските хълмове, подсказват за Португалия. Малки маслинови горички с издължени светли листа се препичат край пътищата в Гърция и Турция, и смокини, отрупани с плод, сякаш помахват с приличащи на човешки длани листа. В България се ширят житни и царевични ниви, слънчогледи строени в редици, като ученици наредени за ведрина. Ех, усмихва ме това сравнение! Не правят утринна гимнастика сегашните ученици. Но в моето училище, първия понеделник от месеца всички правим гимнастика преди часовете.

Мислите ми се сменят както пейзажите и градовете, през които минаваме: Търново, Омуртаг, Търговище, Шумен. Пътуването е почти към края си. На тръгване от шуменската автогара, шофьорът минава покрай седалките и ме поглежда арогантно: „Вие ли бяхте за Невша?“ „Да – казвам, – да си взема ли багажа горе?“ Това щеше да направи слизането ми още по-кратко. – „Не – отговаря той – пригответе ми пет евро!“ Последното, изречено под сурдинка.

Толкова ме изненада чутото, че едва не ми увисна челюста. Но дъвкателните ми мускули са силни и устата ми остана затворена! Пет евро, за да спре! Не че пет евро са толкова много пари, но все пак са си десет лева. Това е 1/3 от цената на билета ми до Варна. Прииска ми се да споделя възмущението си пред хората в автобуса! Вярно, непознати, но на мен не ми пречи да говоря пред непознати. Случвало ми се е много пъти и пред по-голяма аудитория. Възпрях желанието си за реч, макар че пулсът ми се ускори от безпардонното му поведение.

Пътувам. Часовникът пред мен показва 13:13 и чувам гласа на шофьора: „Ще слизате ли на Невша или ще ходите във Варна“. Автобусът спира, слизам. Шофьорът отваря багажника и ми подава чантата. Благодаря му. Вече не ми иска пет евро. Дали е решил, че може да ги спечели честно? Оставам сама на нагрятата магистрала. Вдясно е табелата Невша. Всяка буква на нея ми е скъпа! И усещам пак онзи трепет! Навярно същия трепет изпитват оцелелите след дългия път същества, когато се завърнат. Въпреки всичко! Защото родното ги зове.

Красимира Томева не за първи път изпраща свои текстове на "Севлиево онлайн". Те винаги са провокирани от някакво събитие или случка, които са докоснали чувствителната й душа. Така и този път с един личен разказ, който няма как да не получи по-голяма аудитория заради искреността и красивото слово, което Красимира владее в съвършенство. Текстът се публикува без редакция и съкращения.