„Още преди три седмици обявих, че няма да участвам в президентската борба“ – това каза днес ген. Михо Михов пред пълен салон в родното си село Сенник, където бе за представянето на книгата си „Казано и премълчано“, в съавторство с полковника от запаса Веселин Стоянов. Салонът в сеннишкото читалище отдавна не бе виждал толкова хора, дошли както да видят и чуят ген. Михов, но и да поздравят Данаил Данков, техен съселянин, родом от Хирево, с издаването на стихосбирката му „Земя незащитена“.
И макар емоцията от присъствието на генерала и тръпката от неговата книга да водеха настроението в залата, не мина без въпроси за политика. Сенничани казаха, че искат ген. Михов за президент, на което той отвърна: „Имам доста номинации, забележете, не толкова от АБВ, колкото от БСП. Много повече отколкото са на ген. Радев. Но аз реших, че моето време мина. Моето време беше 2009-та, 2012-та, 2013-та година. Сега съм на изхода на политическа активност, на гражданска активност не считам, че ми е дошъл края. Време ми е за съжителство с моите съселяни и земляци и се надявам да имаме още дълги десетилетия заедно“. И намекна за изборите през 2009-та, когато като мажоритарен кандидат на БСП получи повече гласове от водача на листата, но не влезе в парламента: „Аз политика с моите съселяни съм спрял да правя тогава, през 2009-та“.
Какво е общото между Сенник, Дан Колов и ген. Михо Михов? Всички са изобразени на корицата на “Казано и премълчано“. На титулната страница е снимка на генерала, на гърба на книгата е табелата на Сенник откъм Севлиево и снимка на Дан Колов. „Който и да ме попита откъде съм, винаги казвам: Сенник. А в книгата се постарах да напомня за Дан Колов, защото имаме достатъчно монументи и музеи, но не използваме това име за възраждане на родолюбието“, сподели бившият началник на Генералния щаб на Българската армия.
На Сенник са посветени доста страници от книгата, която, както авторите определят, няма смисъл и характер на мемоари, а на диалог и анализи. Ето как самият ген. Михов представи „Казано и премълчано“: „В първата част споделяме възхода на нашето село и падението на нашето село. Защото всички търсят някъде причината по отношение на прехода на системата от една в друга, по отношение на разрухата. Но много от дейностите, довели до днешното положение, ги извършихме собствено ние, българите. Смяната на системата бе възприета от много хора с въодушевление. Но грешката не е толкова в демокрацията, а че ние, българите, сложихме на административните политически места неподготвени хора. Направихме приватизацията и я дадохме в ръцете на неподготвени хора, които нито развиха производството, нито умножиха работната ръка, която да произвежда. А какво направихме със селото? Та нима не избрахме ние ликвидационните комисии? И днес да няма що-годе свястна техника, за да развиваме селското стопанство и да умножаваме продукцията. В първата част става дума за онова село, с дядо Станчо – пъдаря, който викаше: „Видя, видя...Ида, ида“, но нямаше кражби като днес. Ние съжителствахме и с хора, може би орисани от Господ, но несъвместими с нашето общество. Споделям и за Петър Бъзака, за Ванката, който трасираше пътя си с онези книжки, за Маринчо и прочие хора, които живяха с нас и отдавна ни напуснаха, но това беше нашето село. Няма смисъл, особено в съжителството в селата, да изпитваме злоба и омраза“...
По-нататък в книгата става дума и за годините, в които Михов е съветник по военната сигурност на президента на България Георги Първанов и по-късно секретар на президента и дипломат в Македония. За това време разказва: „Косовската криза беше нещо много сериозно и днес се съизмерва с опаснотите от бежанска вълна към България. Предполагаше се голям наплив на албанци от Косово и македонски албанци към Бъгария. Беше много тежък период. Въпреки тежките упреци, които се отправят днес към Иван Костов, мога да каже, че в онзи период той и съветниците му постъпиха много мъдро. Костов не бързаше с взимането на решения. Но решението бежанците да бъдат спрени в Македония бе правилно. Ние, Българската армия, изградихме бежански лагер в село Радуша, недалеко от град Тетово под Шар планина. Изпратихме там храна, дрехи, горива, сглобяеми къщички, осигурихме медицинско обслужване. Непрекъснато там бе и заместник-министърът на отбраната Пламен Радонов. И напливът от бежанци към България беше спрян в Македония, за което имахме съгласието и на македонската страна. А участието на България в политическите решения за Косово даде път към членството на страната ни в НАТО. Друг път нямаше“.
Трудно е в едно представяне да се разкажат над 500 страници, колкото е „Казано и премълчано“. По-хубавото е, че за да чуят за книгата и се срещнат лично с генерала дойдоха хора не само от Сенник и Севлиево, но и околните села и съседни градове, сред които негови съученици и приятели. Силно емоционално бе преплитането между стиховете на Данаил Данков и диалозите на ген. Михов. А спомените на учителката Мария Михова, която наричаше генерала Мишо, накараха мъжа под пагони неведнъж да се смути.
Книгата „Казано и премълчано“ може да се поръча чрез секретаря на читалище „Св. Климент Охридски“ в с. Сенник Христина Христова.
