Роси Савова, снимка: Севлиево онлайн
Снощи Градската библиотека в Севлиево даде подслон на поетесата Роси Савова, на нейните стихове и приятели. Тъй като младежките години, както самата Роси ги определи, са свързани със Севлиево, очаквано в залата дойдоха не само почитатели на поезията, но и много приятели на Роси, което превърна събитието в топло и емоционално.
Познавам Роси от много години, не бяхме се виждали около двайсетина. Годините определено са я подминали. Същите са усмивката и нежното гласче. В очите й обаче има някакво пламъче, което играе. Нямаше го преди години или поне не е искряло толкова забележимо. Днес е някак лека, ефирна, но не като физика, а в чисто душевен план. Като се разговаряме, разбирам, че това идва от две места - любовта на мъжа й, заради която навремето си тръгна от Севлиево, и от поезията.
Сред гостите на поетичната вечер бяха почитатели на поезията, но и много приятели на Роси, снимка: Севлиево онлайн
Роси споделя, че когато думите напират, трябва да ги пусне навън. "Като вътрешен тормоз ги чувствам. И когато стихът е готов, някак се освобождавам".
Подозирам, че като човек, който умее да облича чувствата в думи, е много продуктивна. Оказва се обратното. "Аз не мога да пиша по поръчка. Трябва да съм развълнувана, да има събитие, което ме е докоснало, ситуация някаква. И тогава думите идват сами", споделя Роси.
На поетичната й вечер разбирам, че тя не твори само поезия. Пише сценарии за детско театрално студио, пише за деца, редактира, експериментира с нови поетични форми като хайку и най-близкия родственик на хайку поезията - хайбун.
От Снежана Нанкова - учител и приятелка на Роси, научавам, че талантът всъщност е зреел отдавна, но потулван в битките на делника. Всъщност Снежана Нанкова направи най-точната дисекция на поезията на Роси, като уточни, че отказва да прави анализ на стиховете й, защото всичко, което лирическата героиня има да каже, го е казала. Оттам насетне думите трябва да се почувстват.
Каквото и да се каже за Роси Савова, то не може да бъде усетено така, както ако се четат стиховете й. Всичко е в тях и от всичко има. Там, между думите, които носят болките й, разочарованията, но и полетите, лекотата и красотата на един свят, един живот, един талант.
Уморена съм, от ада се завръщам.
С рогатия проведох щурав тур.
Задъхано-горещо ме прегръща,
а аз, наивна, взех го за сладур.
Под него лозници дни плетяхме.
Строихме свят - загадъчен и нов.
Събаряше се, ние го лепяхме...
Каква измама! Дяволска любов.
И чезнех бавно, кротко се раздавах.
Как изтъня животът ми в конец.
Остана ми една душа корава,
на косъм от горчивия венец.
Сега съм уморена, ще почивам
с безлистните дървета и с дъжда.
След жегата на ада съм изстинала
и трябва време, за да си простя.
