На 6 септември 1885 г. е извършена една нечувана дързост и една поправка на част от несправедливостите, нанесени на Берлинския конгрес. В ранното утро на 6 септември в Пловдив е обявено Съединението между България и провинцията с особен статут, назована Източна Румелия. По всички правила на тогавашното международно право това е нечувано предизвикателство към международната система, към устройството на Балканите, под което стоят подписите на всички Велики сили. Това е осъществено с храброст, с умереност и с перспектива. Тогава никой не е очаквал, че това е последната крачка на българското обединение, а само началото.
Възниква въпросът защо с такава поразителна лекота е осъществено Съединението. Наред с всички останали фактори и причини трябва да изтъкнем, че Източна Румелия беше побългарена по естествен начин - с културно превъзходство; с нормален парламентарен ритъм; с това, че институциите на областта по естествен начин са доминирани от българи; с това, че българският език става официален, без да е обявено това; че измисленото понятие румелиоти е отхвърлено по един най-благороден начин. Разбира се, не трябва да забравяме, че в Източна Румелия не живее само 100 процента българско население - българите преобладават, но не са единственият етнически масив. Въпреки това Източна Румелия рухва, княжеската армия влиза в Пловдив, уволнен е главният управител на областта и това носи всички елементи на една мирна революция. Дори турското население, което живее в тази област, не проявява никакви конфликтни реакции по простата причина, че на него му е по-приятно да живее в тази област, отколкото в Османската империя. Това свидетелства, че културното и просветното превъзходство може да играе ролята на политическа и национална обединителна програма.
Ето как нашата мания, че не ни обичат, че към нас има някаква особена злоба от страна на останалия свят, се опровергава. Даже руският император, който вече ненавижда Александър Батенберг, произнася знаменитата фраза: "О разъединении и речи быть не может". И така започва една епопея, която свършва при Сливница и Гургулят, а през юни 1886 г., въпреки протеста на всички Велики сили, в София заседават и княжеските, и източнорумелийските депутати. Това свършва окончателно чак през 1908 г., когато на 22 септември България окончателно, органически и териториално, е осъществена като единна държава.
професор д.и.н. Андрей Пантев
