Николай Панайотов, Лариса Илиева
17.01.2018, Париж
Сините очи извират от водите на река Нева, излизат на брега огряни от кристалната луна на величественото северно сияние. И веднага тръгват напред по направения за тях широк булевард на световно известния град. Крачат смело напред, така както е прието тук, със замах, гордост и широк поглед над прииждащите от четирите посоки на света култури, идеи и романтични увлечения.
Но Сините очи са още в началото, те решават да не бързат и търпеливо, в характерния за тях уравновесен ритъм започват да разтварят страниците на историята на изкуството, огряни от редуващи се лъчезарни времена, някъде с тайнствени утринни мъглявини, после понесени в неочаквани географски отскачания и завръщания в познатите вечерни примирявания. Световно известния град е замислен отдавна точно тук и така, за да бъде филигранно проучен от точно тези Сини очи, огледан и епоха след епоха добре подреден. И така, те да могат тук да изтакат хармоничния килим на своя поглед, за могат да отсяват истинските цивилизации от фалшивите и да го правят с подобаващите за тях достойни и изтънчени обноски.
Полъхът на промени и нови хоризонти идва с фриволна съдбовна причудливост и с непредвидимите си длани прикрива за момент Сините очи, за да ги отдръпне и отново да ги отвори в ново за тях място. Но то е все пак с топлинна радушност, това място и прегръща по южняшки Сините очи. Пак има река наблизо, пак има скрити потръпвания на култури под земята, но и малки, свежо залитащи страсти във въздуха. Естествено любимите Сини очи премигват в началото от силните контрасти и ориенталски увлечения, но пак са добри, търпеливи, прощаващи. И с разбираща щедрост раздават класата и щедростта на родната си далечна цивилизована природа, на правилно построените булеварди я дават тук в обърканите къси улици, някои от които бързо завършващи в скучни и податливи на всякакви промени тревясали полета.
Сините очи говорят тихо, те се вълнуват, напяват с чаровен северен акцент мелодиите за подреждане на картини, на срещи и откривания, на пълни разтваряния на шепи с щедра компромистност и насърчаване, за да се случват добри засявания, да се изчакват да узреят красиви жътви. Съдбата издърпва подло понякога килима под краката на Сините очи, но те са винаги отворени и изправени, никой не забелязва, те никога не гледат с молба, никога умора или тъга не ги помрачават.
И ние сме омаяни от Сините очи, знаем че те ни чакат, че ето отваряме вратата на галерията и те са винаги същите, обгръщат ни с радушно подкрепящо любопитство, канят ни пак заедно да изтечем нов килим от картини, да застелем с тях малкото тихо пространство, за да го отворим с нови невиждани прозорци за въображение, цветова наслада и загадъчна мисъл.
И после, ние пак излитаме нанякъде, но Сините очи са инкрустирани в нас, ние гледаме далечни разнообразни хоризонти и споделяме негласно видяното с носените от нас и в нас тези близки ни вече Сини очи.
И вече даже не се сбогуваме при раздяла, защото те са там, а и са с нас, ще се върнем и те ще ни огреят, толкова сме унесени от уютния навик на баналната днешна динамика. Но съвсем неочаквано, коварно и несправедливо, в гръб е минала ръката на съдбата и със замах на фатална навъзвратимост е погалила за последно, затворила е завинаги Сините очи. Това спира дъха ни, ние сме сигурни във вечността на красотата и в никаква такава лоша изненада не може да повярваме. И сега не вярваме! Защото от тези очи сме взели много, всичко, те ще греят и продължават да се усмихват и осветяват нашия смисъл, смисъла на красотата, излъчван от Сините очи на Ирина.
Текстът е публикуван така, както Николай Панайотов и Лариса Илиева го изпратиха до редакцията на Севлиево онлайн - без съкращения и редакторска намеса.
.
