Нидал Алгафари в Севлиево - на 7 август, в Библиотеката
снимка: личен блог

Нидал Алгафари, авторът на тетралогията „Боже, защо Господ лъже?”, „Аллах, милост нямаш ли?”, „Любиш ли, ти Бог си” и „Орисани да избираме”, гостува на севлиевци в Градската библиотека на 7 август т.г. Срещата с него ще започне в 18.00 ч. 

Ако предварително кажа каквото и да било за четирите книги на Алгафари, има сериозен риск да го прехваля. Книгите му не са просто роман, който изчиташ, защото ти е интересен. Те са енциклопедия на българското - места, вярвания, архаични думи и изрази, наричания, отношения чисти, каквито ежедневието ни повлича в ритъма си...

А героите на Алгафари, красиви, търсещи, даряващи и жадни за любов, с трепетите, които и съвременниците им имаме, но някак измити от прахоляка на бързането да живеем. 

Езика на Алгафари? Това не може да се облече в думи. Докосването до езика на неговите герои, до неговите описания на местности, събития, душевни трепети и вярвания трябва да се изживее. Толкова красив и живописен език в българската литература са постигали малцина.  

И за да не вляза наистина в територия на критиката, тъй като съм само читател, който силно харесва Алгафари, публикувам откъс от последната му книга "Орисани да избираме", която прочетох два пъти един след друг. По една единствена причина - не ми се разделяше с героите му - онези толкова истински и красиви българи. Ето и откъса: 

„Що да сторя, Боже?” – запита се Стоян и тежко въздъхна.

Призори щяха да дойдат съселяните му за освещението, а камбана нямаше да има. Отде да знае, че санджакбеят щеше да забрани да имат камбанария, и я бе заръчал още преди да стигнат до него.

Когато отиде при майсторите в града и те го запитаха каква да е камбаната, той им смигна и рече:

- Като бие, хем да е медно, хем да е благо! Така, че сърце християнско като я чуе, десницата му сама да стори кръстния знак.

Майсторът леяр му се усмихна и му отвърна:

- Знаеш какво да искаш!

- Вие я направете и парà няма да пожалим! – рече му Стоян и си тръгна.

Преди три дена излятата от двеста оки мед и петдесет оки калай камбана бе докарана от леярите. Искаха те самите да я поставят, щото и в това имало чалъм. Като разбраха, че няма де да я турят, се уплашиха да не се откаже мющерията да им я плати или да ги пратят на кадия, че нарушават волята на санджакбея, замолиха да им даде платата и те по живо, по здраво да си идат, че много работа ги чакала. Плати им Стоян и те си плюха на петите. Камбаната беше в двора на къщата му и щом минеше покрай нея, отразяването на светлината от слънцето или от тази на луната все в очите му напираше, тъй, че да не забрави за нея.

Дълго мисли що да стори Стоян. Да остане черквата без набат, не искаше, а ако нарушеше танзима, можеше да я съборят. Нищо не можа да измисли и стана от камъка. Понечи да се извърне и да тръгне към къщата си, когато внезапно появил се зефирен повей го накара да извърне глава към черквата. Листата на клена, до сами храма, му махаха като радваща се невеста на завърнал се гурбетчия. Загледа се Стоян в дървото и мисъл го осени.

- Ми да! – възкликна той и повтори – Ми да!

Радостта в него се оттласна от сграбчилата я тъга и на душата му олекна. Затича се, стигна клена и го прегърна. Притисна снагата си и извика:

Калииинооо!

.......................................................................................................................................................

На следващата утрин всички от селото, пременени като за голям празник, се събраха пред изградената черква и зяпнали, гледаха как Стоян и Садик се бяха покатерили на дървото до сами храма. Запретнали ръкави, двамата напънаха сили да издърпат вързаната с дебело въже тежка камбана към себе си.

- Раз! – извика Стоян.

Двамата мъже дръпнаха един лакът дължина от въжето, на което висеше камбаната.

- Раз! – и още един лакът издърпаха.

При третия възглас всички зяпащи човеци извикаха заедно с тях:

- Раз!

Невеста от най-последната къщурка на селото, застанала най-отзад, че да не срами с бедността си, свали чедото от гърдите си и го пусна да стъпи на земята. То бе на не повече от четири лазарника. Майка му бе зализала перчемчето му с плюнка, умила лицето му набързо, щото едвам го бе отскубнала от играта му с малкото прасенце в двора им. Отпред умит, ала от очите му назад си бе останала калта от въргалянето му в прахоляка. Вързала му бе старите навуща на батко му, обула му бе продрани цървули, дето още един като него можеше да стъпи в тях, навлякла му избъсано елече, ала на главата бе с негово ново калпаче, дар от тейко му. Мъничето дръпна майка си за ръката."

автор: Емилия Димитрова

Мая Ананиева направи дарение на галерия "Асен и Илия Пейкови"
Култура
За семейството - в Деня на християнското семейство, в библиотеката
Култура
Румяна Халачева представи "Дълбините на древността"
Култура
Гала Ботева на върха - с награда на кмета на Шумен
Култура
Първа самостоятелна изложба откри Велизар Захариев
Култура
Тихомир Иванов представи „Камино – пътят на завръщането“
Култура
"Северняшки гайтани" ще разлюлее зала "Дан Колов" на 13 октомври
Култура
Понякога и болката е начин да обичаш, споделя Елена Христова
Култура
Сградата на Регионалния исторически музей - национален паметник на културата
Култура
Певците на СУ "Васил Левски" бяха с удостоени със "златен славей"
Култура
В Библиотеката: Тихомир Иванов за „Камино: Пътят на завръщането“
Култура
С "Имало едно време..." започва легендата за стъклото
Култура
Фотоконкурс „Няма нищо по-хубаво от дъждовното време“
Култура
Пет награди за „Upstream Voices” от "Сребърна Янтра“
Култура
Надежда Ботева бе в екипа, открил кръст с частица от Христовото разпятие
Култура
Перфектното звучене на трио "Звън" усъмни жури в синбеците
Култура