Гореща и ясна следобед ме посрещна в бащиния град. Севлиево грееше омърлушено. На завоя към улица «Еделвайс» зърнах, окастрени до разклонението на дънера, яките и коренисти дървета – зрители на моето детство. Някои от тях бяха пресъхнали, на едно кората му бе олющена до лъскава, вкаменена сякаш голота. Гледаш го – яко, дълбоко впито в земята, а живот няма. В миг прозрях – не е вярно, че за да убиеш дървото, е нужно да прережеш корените му. Кой ще се рови в калните му недра, гдето са вкостенени ония почти вековни негови корени? Не, за да убиеш дървото – премахни му короната. Оная славна зеленина, която дъхаво нашепва с вятъра: «Живея, живея, живея!…» Тънки наглед, но гъвкави, младоците на дървото са не само негова хубост, но и негово дихание, негов порив към небето!
Защо ли пиша това?
Защото днес на автогарата в София, докато чаках да поема това пътуване към дома, неволно се загледах, заслушах в ставащото около мен. Някаква баба оживено и весело разказваше, как внукът ѝ я чака да се прибере, та да му направи ония гозби, дето от дете ги обича. Не запомних много от всичките ѝ, по български шарени приказки, изречени с толкова обич и гордост; но запомних това, което каза на раздяла с другата баба:
– Децата – в Германия…
В миг всички други думи се стопиха. А тези три думи се умножиха, наедряха, разпериха гарваново-черни криле, литнаха и закръжиха над главата ми. И от кръженето небето над мен притъмня. А песента им ми напомняше една друга, стара, но позната на всеки българин песен:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина…
И като чух тая гарванова песен, мигом в мен пламна въпросът: А от какъв произход е днешната прокуда? И черна ли е тя? Не знам. Но зная, че черният цвят е запазен за жалейките по олющените вратници на овехтелите, на полусрутените, на изоставените, на забравените домове на нашите тихи, български селца.
За да убиеш дървото – прережи най-младите и най-зелени негови клони!
автор: Петко Хинов
източник: petkohinov.com
