Утре, на 2 април се навършват 65 години от рождението на Йовко Йовков. Помня датата и от няколко седмици знам, че ще напиша редовете по-долу. Днес обаче, когато сядам, за да го направя, усещам, че не е толкова лесно. Не знам откъде да започна. Познавам лично, за което благодаря на съдбата, Йовко Йовков още от времето, когато името му малко говореше на севлиевци. Свидетел съм на неговата първа кметска изборна победа. И на неговото израстване като кмет, политик, личност, която хората харесват и на която вярват. Свидетел съм и на втората му победа, и на третата. По онова време и аз бях прохождаща в журналистическата професия. Учехме се заедно, грешахме, мълчахме си, сърдехме се.
Още не мога да забравя как един месец не ми проговори, когато, като част от екипа на тогавашната КИВИ-ТВ, пуснах информацията, че на другия ден Севлиево ще осъмне без хляб. Беше след една среща с хлебарите, когато, някъде в края на деветдедетте години на миналия век, се оказа, че в страната няма брашно, а запасите стигат колкото за един ден. И аз съобщих на хората, че трябва да се запасяват, защото не се знае дали ще има хляб по магазините. А той...Боже, как ми се е карал, че всявам паника. "Ти нали не си мислиш, че ще оставя общината без хляб. Брашно ще има и хляб ще има, но притесненията на хората как ще компенсираме", каза ми. И един месец не ми проговори. Чувствах се толкова малка, че не помислих за това какво се случва, след като изстреляш новината. Това може би е първият ми урок по оценка на нещата, които пускаш в публичното пространство. Защото е вярно, че новината понякога е бомба и журналистът е длъжен да предвиди последиците. А тогава Йовков се оказа прав - хляб имаше и на следващия, и на по-следващия ден. Как го направи, още не знам. Но от брашнената криза в Севлиево не усетихме.
Била съм с него на десетки събрания по селата. Да знаете как го чакаха хората. След него не съм виждала друг овластен мъж така да е чакан. А веднъж в Градище даже песен му написаха и му я изпяха. Като се чуеше, че ще ходи в някое село, бабите се надпреварваха коя по-дебела погача да омеси. Не пресилвам, повярвайте. Видяла съм го. И като слезеше от колата на селския мегдан, наобикаляха го и му говореха - за реколтата, за цените, за децата. А той, как помнеше. Имената на децата им помнеше и кой какви внуци има и ги питаше. А те, старците, грейваха.
Йовко Йовков общуваше еднакво добре и с бай Иван от Карамичевци, и с посланика на САЩ в България. Най-силно обаче обичаше децата. Не оставаше дете край него непогалено, нецелунато.
Паметна е любовта на Йовко Йовков и към Севлиево. Още пазя картичката, която получих за посрещането на 2000 година. Не беше традиционна новогодишна картичка, а фотография на площада с акцент на паметника. А на гърба пишеше: "Обичай Севлиево и работи за него!".
Едно от последните ми интервюта с Йовков беше за вестник "Росица" при последната му предизборна кампания за кмет на Севлиево, през 2003 година. Тогава той се ползваше с изключителна обществена подкрепа и победата му на първи тур с 53% не изненада никого. Та заради тази подкрепа, го попитах: "Защо не се кандидатирате като независим?". А той се загледа в чашата с чай пред себе си и каза: "То е все едно да си обуя долните гащи наопаки и да кажа, че са чисти. Кой ще ми повярва?".
Спомних си на глас за Йовко Йовков, защото вярвам, че ако сега ни гледа отнякъде, би казал: "Обичайте Севлиево! И работете за него!"
Поклон!
Автор: Емилия Димитрова
Снимките към публикацията са от личния архив на фотографа Деана Денева
