Търсене

Болката, наречена образование

Болката, наречена образование

Преди 22 години, току-що завършил филолог, започнах работа като учителка. Останах в училище 6 месеца. Толкова ми бяха нужни, за да си обещая, че повече няма да се върна. Провокира ме една пиратка, която избухна в краката ми, докато, обърната с гръб към класа, пишех на дъската. Със сигурност родното образование нищо не е загубило от решението ми, но се сетих за това и тази година, когато излязоха резултатите от малките и големите матури. Онзи ученик, който хвърли пиратката, не беше наказан. Класът му бе на ръба на минимума за съществуване на самостоятелна паралелка и трябваше момчето да завърши. По всяка вероятност е завършило, дай, Боже, да е живо и здраво.

След този случай аз съм твърдо убедена, че докато правим компромиси с броя на учениците и училищата, като загърбваме онова, заради което децата ходят на училище, работещото образование у нас ще бъде нечий министерски блян. Затова се изсмях на министър Меглена Кунева, като заяви в деня, когато обявиха как седмокласниците са се изложили за пореден път: „Нашата цел е да направим образованието работещо, за да бъдат децата готови за предизвикателствата на днешния ден“. Ама госпожо Кунева, нали се сещате, че всеки преди вас с това се занимаваше – да направи образованието работещо. И е повече от ясно, че то не работи. 17 000 двойки по математика от малко над 50 000 явили се на изпита седмокласници не е белег за работещо образование. А днес самата Вие признахте, че абитуриентите са с най-ниски оценки на матурата по български език, откакто у нас има матури. И за какви предизвикателства ще готвим децата, като те не желаят да бъдат предизвиквани. Ние може да говорим за всякакви намерения и да се крием зад изрази като „равен шанс и качествено образование за всяко дете“, но истината е, че те нито имат равен шанс, нито получават качествено образование. Подобни намерения наистина не подхождат на ситуацията, в която са българските ученици и учители.  

Време е да признаем, че имаме проблем, и да го формулираме. А той е, че в голяма част от българските училища броят на децата се поддържа, за да съществува училището. И това е огромен проблем, защото в тези училища деца от първи и трети клас учат на едно. Това са така наречените маломерни и слети паралелки, които се допускат, когато няма достатъчно ученици за формирането на редовен клас.  Само в община Севлиево през тази учебна година е имало 34 маломерни и 9 слети паралелки. Ето го първият проблем. Извадили сме на преден план съществуването на кое да е училище, а не това, което в него могат да научат децата. Ако искат да учат, разбира се.

И това е вторият проблем. ДЕЦАТА НЕ ИСКАТ ДА УЧАТ. А тук пропуските са на техните родители. Да ме прощават, ама всеки, който прехвърля вината за това, че детето му е калпазанин, на учителите, е твърде плиткоумен, за да осъзнае, че основната отговорност за случващото се с детето му е негова, не на учителя.

Третият голям проблем е, че допуснахме на учителите да се гледа като на втора ръка хора и превърнахме в норма арогантността от страна на учениците. Вярно, на определен етап от порастването отраканите и тарикатите са повече харесвани, но това не бива да става за сметка на учителя дори когато ученикът е наясно, че точно от този учител не може да научи кой знае колко. Без да си кривя душата, признавам, че такива учители има.

А това е четвъртият проблем – че случайни хора влязоха в професията и останаха в нея. Спомням си преди години мой близък ми разказва как учителят му по литература го готвел за матурата – влизал в час и диктувал план. 45 минути диктувал план. Ето за това говоря, като казвам случайни хора. И прося извинение от всички онези всеотдайни мъже и жени учители, които познавам, ценя и дълбоко уважавам. Но знам, че у тях има дълбока болка заради това, което се случва в съсловието.

Оставям за финал качеството на българските учебници, защото, признавам си, през последните години нямам пряко наблюдение върху това, което пише в тях. Но ако са същите като преди няколко години, считайте, че имаме пети голям проблем.  

Ще призная, написаното по-горе дойде след като си дадох сметка, че не ми е безразлично това, което става с образованието в България. Преживяла съм отдавна обидата от онази хвърлена преди 22 години пиратка. Но ме боли, че ученикът, който я запрати, за да гръмне в краката ми, още ходи на училище, изкарва двойки и може би ще се дипломира.

Коментари (0)
Подредба: Сортирай
Все още няма коментари
Коментирай:
Изпрати
* Коментарите се одобряват от администратора на сайта преди да бъдат публикувани!