снимка: Новия Световен Ред - blogger
България е на дъното в Европейския съюз по свобода на медиите, сочи последната класация на „Репортери без граници“. Новината широко разпространиха повечето медии у нас. А изключително лошата медийна среда е "доминирана от корупция и сливане между медии, политици и олигарси, включително Делян Пеевски, собственик на медийна група, притежаваща 6 вестника и контролираща почти 80% от разпространението на печатни издания."
Добре де, всичко това го знаем. Аз не смятам, че Пеевски е единственият виновен, задето му купуват и четат вестниците. Само че това е дълга тема и нямам за цел да я разплитам.
Сигурно е излишно днес да пеем надгробни химни за умрялата българска медийна свобода, която гние под заплахи, финансови ограничения, уволнения на журналисти, лишаване от информация на едни медии за сметка на други, наличие на фалшиви новини, още по-фалшиви медии и услужливи журналисти. От приличие можем просто да помълчим една минута за отишлата си свобода на словото и да продължим да четем вестниците на Пеевски. Аз обаче не чета вестниците на Пеевски и искам да кажа онова, което чопли душата ми, защото най-малкото си вадя хляба с тази професия и смятам, че съм й длъжник.
В журналистиката има един принцип: не очаквай всички да те харесват. Само когато си приел да живееш и работиш с него, ще намериш едновременно мир със себе си и уважение от читателите си. Но има един проблем – сред онези, които не те харесват, са същите, които трябва да питаш защо са направили това или не направили друго, колко и как за похарчили, как са сключили договор с една или друга фирма или защо едно и също лице изпълнява повечето им строителни обекти. Все въпроси, които е нормално журналистите да задаваме, защото това ни е работата. Този модел на журналистика обаче все по-малко работи и то се вижда от последното място на страната ни в Европа по свобода на словото.
От години по-голямата част от българската журналистика се плъзга по проблемите. И до това ни доведоха всички онези, които съзнателно облякохме с власт, въпреки, че виждахме как стават все по-потайни, нагли и безскрупулни. У нас властта от всички години на прехода дори не крие, че не гледа с добро око на журналисти, които задават въпроси. Елементарно е – въпросите искат отговори, а има отговори, които не бива да се дават. А като няма въпроси и отговори, журналистът започва да играе ролята на посредник - само отразява случващото се, но без да рови надълбоко, защото „разровиш ли го, ще мирише“.
Така у нас се наложи моделът да ти казват това, което ТЕ искат да знаеш? Слагането на свои хора из редакциите е изтъркано от употреба. Върши работа обаче и затова се практикува.
Новото е в онлайн изданията. Ето и схемата: като начало си създаваш сайт. Слагаш му една фирмичка и си кротуваш. Не ти трябва да тичаш за новини, защото тя съответната местна администрация е впегната за това. Случи се нещо – чиновниците отиват, снимат, пишат. Този сайт е анонимен. Имена на автори в него липсват, адрес и телефони – също. За връзка се посочва платформа в интернет. Но това кой го интересува, подобни издания на обратна връзка не разчитат.
Следваща стъпка – създават се няколко страници във Фейсбук с различни имена, всичките обаче съдържат името на града, за който е създадено да пише сайтчето. И публикацийките се постват по страниците. Така се създава впечатлението, че от различни страници споделят писанията на сайтчето, което пък публикува похвални слова за местната власт и тук-там разнообразява с неангажиращи статийки, повтарям, до една анонимни. И ето ти медиен пиар, без грам медийна свобода. Това е схемата и тя работи. При това работи не само, за да прави пиар на местни власти, използва се за партии, партийни структури по места и неправителствени организации, метнали си булото на благотворителност, чиято единствена цел е да печелят проекти и точат фондове.
През това време журналистите, които все пак питат, бяха класифицирани в категориите „наш“ и „ваш“. Ако не им харесват въпросите, не ги канят по събития и пресконференции, отказват им интервюта и информации, режат им от ресорите. Онези измежду тях, усетили се, че да си послушен носи повече ползи, започнаха да кротуват. Слава Богу, останаха и от другите.
Аз разбирам послушните журналисти, не ги харесвам обаче. Няма как да харесам някой, при който страхът за оцеляване е по-силен от самоуважението. Мен определено страхливите хора ме плашат с тяхната непредвидимост. Никога не съм сигурна докъде ще стигнат, за да се съхранят.
Страхливите и послушни журналисти обаче не са единствените виновни, че са такива. Истинският виновник за тяхното зачеване са собствениците на медии. Интересите им така здраво се оплетоха с тези на властта, че да напълнят изданията си с непитащи журналисти, които не създават проблеми, бе жизнено важно за оцеляването на медиите. Защото собствениците на медии знаят, че започнеш ли да скачаш, ти сплашват рекламодателите, режат ти шанса за публичност по някой проект, с една дума, набутват те в кишето, докато ТЕ късат от баницата, от което ти си хем гладен, хем унижен.
Не виждам кога България би могла да се отдели от последното си място по медийна свобода в Европа. Просто няма шанс. Послушната журналистика е като ракови клетки – плъзнала е навсякъде – в големите медии и в малките издания, в големите градове и в малките градчета, където зависимостите са още по-силни.
Моделът на зависимости е сработен и липсва обществена енергия да го разобличи и събори. Нищо, че свободното изразяване на мнение у нас е конституционно право. ТЕ не зачитат нашите права. А ако ние ги отстояваме, ставаме лошите.
Има и още: Джордж Бърнард Шоу е казал „Демокрацията показва, че не можем да бъдем управлявани по-добре, отколкото сме заслужили“. Затова да не хвърляме камъни само по журналистите, че страната ни е на дъното по свобода на словото. И само срещу властта не плюйте. Ние всички сме виновни задето псуваме пред телевизорите и си чешем езиците във Фейсбук. Само че на управника му е все тая какви мислим ние във Фейсбук. Ние се плашим да ползваме свободата да питаме, да знаем, да искаме обяснения, да протестираме, да показваме, че не ни харесва как ни управляват и да искаме други да решават как ще живеем. Хленчим, че децата ни били навън, а тайно съжаляваме, че не сме се измъкнали и ние. Но те, децата ни, не са се измъкнали. Те просто искат да живеят в друг модел, да градят по-добри отношения и да опитват от много, докато се намерят в едно. На тях им писна 27 години да се снишаваме, да купуваме вестниците на Пеевски, да четем сайтовете с манипулирани новини и да се крием, когато ни попитат за гражданското ни мнение.
автор: Емилия Димитрова
