Когато мечтите са силни нищо не може да ги уплаши - един студент за медицината в Световния ден на здравето

Ивайло Асенов е на 19 г., от Севлиево. Завършва Средно училище „Васил Левски“ в родния град с профил "немски език". Днес е студент в първи курс в Медицинския университет в Плевен. В навечерието на Световния ден на здравето и здравния работник разговаряме с бъдещия лекар за желанието да лекуваш, за смелостта да мечтаеш да промениш системата, за примера и приемствеността в професията. Изборът на Ивайло за това интервю не е случаен. Провокиран е от, както той го нарича, семената, посяти в него от семейството и лекарите в Севлиево, а разговорът с него е различният начин да отбележим Деня на здравето.

Медицината ли беше голямата Ви мечта, Ивайло?

Може да се каже. Още от малък, бях в началната степен в училище, когато у мен се оформи интерес към природните науки – биология, химия, физика. Тогава ги изучавахме в предмета „Човекът и природата“. По-късно, в перода между пети и седми клас, имах интерес и към астрономията, но след седми клас съвсем естествено някак интересът към медицината надделя над всичко.

Нещо конкретно ли го провокира и как един тийнейджър на 13 години може да е сигурен в професионалния си избор. На тази възраст децата обикновено имат повече от едно желание.

Живея близо до МБАЛ „Д-р Стойчо Христов“ и ДКЦ-1-Севлиево. В периода, за който говоря, имах смущения в тялото си, което налагаше често да посещавам личния си лекар. Той от своя страна ме насочваше за консултация със специалисти, за да се установят причините за смущенията. Веднъж, чакайки с майка ми пред поредния кабинет, се зададе д-р Младен Пенчев. Някак ме впечатли излъчването му, обстановката в кабинета, начинът на работа с ехографа. В този ден си казах: „Това е моето нещо“.

Тогава се зароди моят силен интерес към медицината. Сякаш у мен пламна някакъв огън и не можех да спра да мисля за медицина. Признавам, че този огън се поддържаше от майка ми, която е много важен фактор в моя живот. Особено през периода на подготовка за кандидатстването, защото след като се вземе решението да учиш медицина, следва дълъг период на подготовка по биология и химия.

И нито веднъж, докато завършихте гимназия, не се разколебахте в избора?

Напротив, често имах вътрешни борби и съмнения, но майка ми винаги намираше правилните думи, които ме насърчаваха да продължа. Накратко казано: страхът роди любовта.

Промени ли се по някакъв начин усещането за лекарската професия, след като вече сте студент?

Напротив, интересът ми става все по-силен. Когато вече съм в Медицинския университет осъзнавам, че очакванията ми съвпадат с реалността. Разбира се, има трудности, не съм си и мислел, че ще е лесно.

Защо точно Медицинския университ в Плевен?

Първо, заради близостта със Севлиево. Аз не съм се готвил за други медицински университети, бях съсредоточен върху този и следях с годините неговото развитие. Тази година се навършват 50 години от откриването на университета и категорично мога да кажа, че той е едно изключително място за подготовка на бъдещи лекари. За разлика от мои колеги, които са кандидатствали и в други медицински университети, аз бях съсредоточен единствено в този. Медицински университет Плевен се развива динамично. Той е главен център за обучение на лапароскопска и роботизирана хирургия в Източна Европа.

Избрал ли сте си вече специалност, въпреки, че определено е рано?

Откакто реших, че медицината е моето бъдеще, имам интереси към коремните органи. Д-р Пенчев много силно повлия върху този мой интерес. Той ми е голям пример и насърчение. Привлича ме специалността интернист, но имам интерес и към хирургията, но новата хирургия, миниинвазвната хирургия. Искам да се докосна до робота „Да Винчи“. Това е вече хирургия от ново поколение. Още повече, че Плевен е първият град в страната, който въвежда роботизираната система „Да Винчи“ и като такъв играе изключително важна роля в медицината за Югоизточна Европа и на Балканите.

На фона на масовото желание на завършващите медицина да потърсят реализация или поне специализация в чужбина, докато в България здравеопазването изпитва сериозен недостиг на кадри, Вие къде се виждате след дипломирането?

Разсъждавал съм за това. За мен успешен е не този, който замине за чужбина и постигне успехи там, макар това също да е успех, но повече успял е този, който успее да доведе чужбина в своята страна. Да задвижи това, което е натрупал като опит отвън и да го пренесе у дома. Следя тази тема и виждам, че много студенти искат да се реализират извън България. Нищо лошо не виждам в това, то е въпрос на избор. Аз лично съм си казал, че няма да пропусна възможност да уча или работя в чужбина, но моето бъдеще е в България и в частност в Севлиево.

Може ли добър лекар да се реализира в провинциално градче като Севлиево?

Севлиево от географска гледна точка има стратегическо място. Да ви кажа, че аз често съм гледал недовършената сграда на болницата, тъй като терасата ми гледа точно към нея. Коментирал съм с д-р Пенчев бъдещето на тази сграда. Помня какво ми каза той тогава: „Невъзможни неща няма. Човек трябва да има цел и да си начертае стъпките за постигането й, а после да прави малки крачки към нея“.

Да разбирам ли, че една от мечтите Ви е да завършите от години недовършената нова болница в Севлиево, която, за съжаление, нито е нова, нито е болница, а просто тухлен скелет.

Дори имам идеята не само да бъде завършена, а да се направи филиал на Медицинския университет в Плевен. И това съм споделял с д-р Пенчев и неговата реакция беше: „Защо не?“. Той винаги ме насърчава и съм му благодарен, че ми действа като пример, на който се възхищавам. Не ми попарва куража, а ме стимулира да имам смели планове.

Като човек, който от малък живее с мечтата за медицина, а вече студент, от какво най-много боледуваме ние, българите?

Много е важно да се подчертае, че болестта може да засегне психиката, но може и тялото. Под психика имам предвид болести на нашето мислене, които срещаме много често, за съжаление.

Какво ни е мисленето, Ивайло? Лошотията ли ни е повече, или черногледството?

Може би черногледството и предразсъдъците, които си изграждаме.

О, те освен страшни са и много трудни за изкореняване.

За съжаление. Замислям се, че предразсъдъците ни донякъде са и в отношението ни към лекарите. Всички знаем за честите нападения над медици.

Защото може да си мислим, че лекарят е ролята на Господ, но те не са богове. За съжаление сме смъртни и в даден момент лекарят е безсилен.

И това сме си говорили с д-р Пенчев. Коментирали сме точно това, че лекарите не сме Богове и ролята на лекаря е да подобри и удължи живота на пациента, но лекарят не е всесилен.

Предлагали ли са Ви да станете стипендиант на ДКЦ-1-Севлиево?

Имах друго предложение, пак от Севлиево. Когато бях в 12 клас в училище дойдоха представители на великотърновския филиал на Медицинския университет в Плевен. В залата беше и старшата сестра на севлиевската болница сестра Сомлева. След края на представянето разговарях с нея. Сестра Сомлева разбра за моите интереси и аз директно попитах дали има възможност да присъствам на някои операции. Тя го уреди и за мен освен изключително вълнуващо, беше потвърждение за избора да уча медицина. По-късно се срещнах с директора на болницата д-р Цеков. Той ми предложи да стана стипендиант на МБАЛ „Д-р Стойчо Христов“. Коментирахме предложението с родителите ми, но взехме решение да откажем.

Защото Ви обвързва конкретно с работа в тази болница?

Именно. Искам да имам свобода да избрам след дипломирането си. Смятам, че всеки млад човек трябва да търси и да се възползва от възможностите, които му предлага светът. Говоря в глобален мащаб, защото медицината се развива и на практика няма ограничения. Един млад лекар трябва да има повече контакти, да трупа опит от различни места и хора, за да може след това да даде най-доброто за пациента си. Но все пак, ще се повторя, за мен крайната точка е България и каквото мога да дам от опита, който придобия, с радост бих го дал на моя роден град, който много харесвам.

Говорите за най-доброто, което един лекар трябва да дава на пациента, но в действителност сме свидетели на ограбване на времето на лекарите, което вместо да отделят за пациентите си, отива за административни и бюрократични тежести. Дали няма да сте разочарован, когато вече сте на „бойното поле“ на действителната медицина.

Аз съм убеден, че всеки лекар иска да помогне на пациента си и отчитам, че бюрокацията в системата е много голяма. На практика лекарите губят ценно време за попълване на формуляри и писане на бланки, вместо да разговарят с пациентите и да използват това време за тях. Определено смятам, че пациентът е преди всичко.

Но като му наложат на лекаря една солидна глоба, и когато това се случи няколко пъти, той ще не ще се съобразява първо с административните детайли и после лекува.

И това го има, права сте. Затова аз като студент по медицина смятам, че младите, сме онези, които трябва да променим това. Със сигурност ще мине време, но това един ден ще се случи.

На кого сте благодарен за постигнатото дотук, Ивайло?

Благодаря на целия екип на ДКЦ-1-Севлиево и лично на д-р Младен Пенчев. За мен е много ценно той да е мой пример. Благодаря на сестра Сомлева за възможността да са се докосна до операционните зали в МБАЛ „Д-р Стойчо Христов“. Благодаря на личната ми лекарка д-р Савова. Чувствам радост и за мен е привилегия да ги познавам. Вярвам, че през лятото ще бъда сред тях, а дотогава им честитя от сърце празника 7 април и им пожелавам освен здраве, повече благодарни и доволни пациенти.

Благодаря много на моята майка Зоя Ангелова. По време на моята подготовка за университета от нея научих, че думите са семена, които раждат плодове. Тя пося доста семена в мен и осъзнавам как започват да раждат плодове, но това не е без подкрепата и на моя баща Станислав Асенов. В тази връзка искам да споделя, че съм включен в менторската програма на д-р Ваньо Везиров, с която да помагам на кандидат-студенти по медицина. Искам да предавам натрупаните знания и опит и да насърчавам следващите като мен.

Искам да изкажа благодарности и на моите учители - по биология Ана Жекова и Йонита Косева, и по химия Ивета Кръстева.

Честит 7 април, Световен ден на здравето!