В началото на новата тренировъчна година сенсей Тихомир Тотев ме потърси за разговор. Скоро бяхме говорили за представянето на неговите състезатели в открития турнир на Япония и очаквах, че този път ще говорим за това, което им предстои. Оказа се, че сенсей има изгаряща болка. Болка за децата, за това как растат и какво ние, родителите, не правим, за да им помогнем да станат личности. Знам от предишни разговори с него мнението му за спорта и колко е важен за един растящ човек. Разговорът по-долу няма да прозвучи официално. Говорим си на „ти“ и аз съм повече слушател, отколкото питащ. Оставих го да споделя опит, впечатления и терзания и си признавам, че се надявам повече родители да прочетат какво казва. И не само да прочетат, а се замислят върху думите на един спортист и треньор, на един истински страдащ за младите хора мъж.
Ходиш на срещи с децата по училища. Какво целиш? Повече деца за клуба по карате?
Не, не искам само повече деца за карате. Искам повече деца в залата. Да си изберат спорта, който им харесва и в който се чувстват добре. Но да спортуват. Знаеш ли, по-рано започвахме тренировки с деца от детските градини. Работехме по няколко проекта, но опитът показа, че в градините децата са още малки. Макар че се палят, впечатляват се. За тях карате е най-вече това, което са гледали по филмите. Но телевизията не дава реална представа за карате. Когато едно дете дойде да тренира, искайки да стане героят, който е гледал в някой филм, бързо се разочарова. И да знаеш, че аз не приемам да наричат карате „източно бойно изкуство“. Или „източни бойни изкуства“. Ами западните кои са? Това е карате и то означава много за онези, които се потопят в него и му се отдадат.
Как реагират децата, записват ли се?
Вчера едно дете каза: „Аз искам, но не знам нашите дали ще са съгласни?“. Питам го: „Защо да не са съгласни?“, отговаря: „Не знам.“ Има и други отговори: „Тати не иска“. Защо тати не иска детето му да спортува? Ето това вече е проблем. Родителите, които не искат децата им да спортуват, са хора, които не са слагали гуменки и не са обличали анцуг. Говоря за родители, израсли по време на криворазбраната ни демокрация. Защото спортът остана последният бастион на една ценностна система, която се изгражда в децата. Той едва ли не замести казармата, но в много по-меката й форма. Защото казармата няма да се върне, каквото и да говорят.
Да не би заради пари да не искат родителите да записват децата си на тренировки?
25 лв.е сумата на месец. За начинаещи тренировките са три на седмица, за напредналите четири, за състезателите - пет. Ако някой иска, нека сметне – четири седмици по пет тренировки за състезателите са 20 тренировки, плюс още четири в неделите – 24 тренировки на месец. Това е едно левче за тренировка. Да вземем начинаещите – 12 тренировки – няма и две левчета на тренировка. И ако кажат, че ми е много висока таксата, да се разберем - това е не е такса, а членски внос, за да може да съществува този клуб. Ако беше такса, щеше да е много повече.
Колко деца има в момента в клуба по карате?
Приключихме годината с почти 50 деца от 6-годишни, до 26-, 36-годишни. Тази година не знам защо се получи един луфт, може би защото готвехме европейско, после състезание в Бургас, подготвяхме се за Япония и някак през лятото останаха само състезателите за Япония. Сигурно и аз нося вина за това. Надявам се до 1 октомври да се съберат отново.
Ако добре те разбирам, не срещаш разбиране от страна на родителите по отношение необходимостта децата им да спортуват.
Много добре си ме разбрала. Не само не срещам разбиране, за мен е обидно да виждам, че някои майки и татковци гледат на клуба като на място, където да оставят децата си за два часа, а мен ме мислят за аниматор, който да се занимава с тях. Това е единият вариант. Има и друг – някои родители изпълняват прищявка на децата си, които са гледали филми и искат да се бият както на екрана. Единици са родителите, които разбират, че спортът дава много. Това ми е болката. Да не говорим, че държавата вече няма дупка на кавала за спорт, сякаш спорт стана мръсна дума. Виж, параолимпийците ни донесоха повече медали от олимпийците.
Чакай, държавата е едната страна, да изчистим въпроса с родителите. Всъщност, дай да им кажем защо е добре за децата да спортуват.
Защото спортът може да пречупи едно дете, да му формира характер. Няма друго нещо, което да помогне на децата да станат по-твърди, по-организирани и волеви, освен спорта. Спортът е дисциплина. Извън залата няма как да придобиеш волята, която формираш спортувайки, няма как и дисциплиниран да станеш до степен, на каквото ще те научи спортът. А в живота това са най-ценните качества – воля, постоянство и дисциплина. С каквото и да се захванеш като възрастен, имаш ли тези качества, ти ще успееш. Защото няма да се пречупиш. Защото един от принципите в карате е „Никога не се отказвай!“. И защото само когато си дал максимума от себе си и не си позволил умората и трудностите да те прекършат, ти си личност, силен си, можеш и успяваш. Ето това е карате, това е спортът. Особено ако говорим за високо спортно майсторство. Защото спортът има измерения – едното е масов спорт, другото е високо спортно майсторство. По всяко време мога да направя един джогинг до бившия военен завод и да, аз спортувам. Но когато говорим за високо спортно майсторство, измеренията са други. Състезателите, които отидоха в Япония това лято, само дето не спаха в залата преди заминаването. Това е спортното майсторство – да се откажеш от всичко. Особено последната седмица, когато бяхме обърнали режима според това, което показваше часовника в Япония - техните приятели излизаха в шест вечерта на кафе, моите състезатели се прибираха да спят. Това е дисциплина. И себеотрицание – да се откажеш от всичко в името на твоята цел и желанието за победа. Кажи ми, това лоши качества ли са? Да не би аз някъде да бъркам, знам, че не съм идеален.
Как ще са лоши. Но и ти и аз виждаме, че днес децата се вълнуват повече от последния модел смартфон, отколкото от трениране на духа си.
И кой им го купува този смартфон? Кажи ми какъв трябва да си, за да извадиш 700, 800 лева за смартфон на едно дете. И какво ще му дадеш, като му го купиш, на какво ще го научиш като го глезиш? Защото това е глезене. Вземи му един смартфон да му върши работа, защото днес телефонът е необходимост. Защо му е този скъп телефон? Да се фука? С какво, с простотия? Ако дойде в залата аз ще го науча на нещо, телефонът на нищо няма да го научи. Да лови покемони, да живее в измислен, илюзорен свят.
Твоите състезатели не ловят ли покемони?
Шегуваш се, това не може да се случи. Аз ги събрах всички с телефоните и ги накарах пред мен да изтрият играта. Какви покемони, не искам в залата зомбита, а хора.
Добре, с какво те разочароват родителите?
Толкова много примери има. Имаше едно момче с голям потенциал. Започна да тренира редовно и аз видях, че мога да започна да го готвя за състезател. Страхотно хлапе, с изключителни данни. Говорим си с таткото, разбираме се семейството също да помага. Така четири месеца. На петия детето изчезна. Какво стана, питам бащата. „Ами той не иска повече да тренира, аз зачитам волята му“. Така ли? А утре като посегне към наркотиците пак ли ще му зачетеш волята? А той се обиди: „Защо ми говориш така?“. Защото това е реалността. Синът му е на 8 години, има добра физическа култура и сериозен потенциал за състезател, но решава да се откаже. Какво правим в тази ситуация? Значи бащата го учи да не бъде постоянен. Ама не може така. Утре ако не иска да отиде на работа, защото такава е волята му? Ти си родител не да му зачиташ волята, а да го научиш. То е неориентирано още, каква воля. Не бива децата да се жалят, не да се мачкат, разбира се. Казвали са ми: „Ти си много строг в залата“. Какво значи строгост? Аз съм благодарен на учителите, които са били строги с мен. Благодарение на тях съм това, което съм. На онези, които правеха компромиси с нас, дори не помня имената. Затова съм благодарен, че съм израсъл в онова време.
Ето ти и друг случай, този път майка идва да ми каже колко е стресирана, че се карам на състезателите, как щяла да го понесе, ако се карам на нейното дете. Ами аз ако не се карам, как да искам? В Библията пише, че баща, който жали пръчката, не обича сина си. И не говоря да бием децата, а да бъдем строги с тях. Детето трябва да знае докъде се простират правата му. Съжалявам, че говоря за хора, които нямат ценностна система и няма как да я предадат на децата си. Това е поколението, израсло в дивата демокрация, онази на 90-те години, която изобщо не е демокрация. Единици са родителите, на чието разбиране мога да разчитам. Те знаят кои са и аз им благодаря.
Спортът в училище достатъчен ли е?
Не, за мен в училище трябват драконовски мерки. Ей, хора, погледнете, децата ни затлъстяват. България е на второ място по затлъстяване сред подрастващите в Европа. Какво правим? Даваме им лоши храни, държим ги извън залите за спортуване, уреждаме им бележки за освобождаване от часовете по физкултура.
А може би има деца, които заради проблеми с килограмите, се срамуват да спортуват?
Какво значи срам? Не може да те е срам от тялото ти, защото ти си го направил такова. След като си допуснал тялото ти да прилича на това, което е, значи се поглеждаш в огледалото и се хващаш да работиш. Не да си гледаш само лицето или да си купуваш нови дрехи. Виж се без дрехи как изглеждаш и се залавяй да работиш!
Имал ли си деца, които идват пълни, знаеш, че имат нужда от промяна и почваш да работиш за нея, не за спортното майсторство?
Имах такова дете. Говорих с майката, но и двамата родители имаха проблеми с килограмите, което ме наведе на мисълта, че от една страна става дума за генна обремененост, но и за некачествено хранене в семейството. Заехме се с детето сериозно да тренира, направих му хранителен режим, обсъдих го с майката, започнахме работа. И то спря да качва килограми, тялото започна да се променя. В този момент решиха да го отпишат. Видях същото дете след една година, беше нещо страшно. Но в този ред на мисли искам да кажа, че не трябва да се гледа на спортната зала като на ремонтна работилница за тяло. Когато човек е упорит и знае какво иска да постигне с тялото си, той ще го направи. Бавно, постепенно.
Защо да изберат родителите карате?
Може колегите да се засегнат, но ще ти отговоря с една снимка, която някой беше публикувал във Фейсбук – един запалянко на 10 години, изрисуван с боички, облечен като баш-запалянко и показал с дясната си ръка среден пръст. До него снимка на дете в карате-кимоно, което се покланя. Ето я разликата, какво друго да говоря. Карате учи на уважение – при нас тренировката започва с поздрав и завършва така. То е като да влезеш в един дом и да кажеш „добър ден“, а като си тръгнеш: „довиждане“. Карате дава много добра морална и физическа подготовка.
Колко години трябва да прекараш в залата, за да има резултат от карате?
Хиляда дни за начинаещи, 10 000 дни за поглед в тайните на карате. Който иска, да изчисли. Хиляда дни са три години. Не са много. Аз навремето като почнах, три години съм бил с бял колан. Но ако водиш едно хлапе само с бял колан, да прави едно и също, ще му омръзне. Изпитите за нов колан са през 3 месеца минимален срок, ние ги правим на 6 месеца. Не раздаваме коланите като бонбони, трябва време за подготовка, да се покажат знания и умения.
Като каза знания, да не би някои родители да мислят, че заради тренировки пада успеха в училище?
Невъзможно, в залата по карате двойкаджии не допускам. През месец им събирам бележниците, за да им видя оценките. Защото не може да бъдеш добър състезател и лош ученик. Няма такъв филм. Двете неща трябва да вървят ръка за ръка.
Бил си много пъти в Япония, подозирам, че там родителите са различни.
Можеш да си сигурна. Ти знаеш ли, че в Япония родителят идва на тренировка, събува се, сяда встрани на татамито и наблюдава. Ако детето не направи нещо както трябва или проличи, че не влага старание, родителят го извиква и да знаеш как му се кара, нахъсва го и го връща обратно да тренира. Затова ви казвам, ей, хора, няма да се оправим с мълчание . Хлапетата стават все по-разхайтени, не се ли стегне обръча около тях.
Не те ли е страх, че ще си навлечеш неприятели с тази рязкост?
Повече ме е страх от това, в което превръщаме децата си. И сега много хора не ме харесват, това не ме притеснява. Но случващото се с децата, безхарактерността, която създаваме съзнателно у тях, е по-плашеща от това дали някой ще ме хареса повече или по-малко.
Къде да дойдат онези, до които казаното по-горе стигна и провокира интереса им към карате?
Всяка вечер от 17.30 часа сме в спортна зала „Дан Колов“, където е залата на клуба по карате. Да не спастряме децата, нищо няма да им стане, ако се натоварят малко. Напротив, ще изгорят калории, ще им се размърдат мозъчните клетки. Защото когато товариш физиката, почива психиката. Ето ти начин да си починеш.
Автор: Емилия Димитрова
