Мира Добрева: Моите столетници не остаряват
Мира Добрева, снимка: Стойо Цонев

от Емилия Димитрова

Севлиево е първият град в България, в който Мира Добрева се срещна с читателите на своята първа книга „Столетниците - благословия или орисия“. Защо Севлиево? Защото си казала, че откъдето най-напред й се обадят, там ще отиде. Обещала си да не подрежда поканите по сантимент, въпреки че признава, още докато писала книгата, си мислела, че най-напред ще представи „Столетниците...“ в любимата Родопа планина, в Смолян и родния Златоград.

Така един ден получила покана от Севлиево. Обадила й се Нели Тотева – секретар на НЧ „Развитие-1870“.

Вярна на обещанието, на 21 юни т.г. Мира Добрева се срещна с читатели в в книжарница „М-Прес“. А преди това отдели време и за читателите на „Севлиево онлайн“. Докато се подготвяме за интервюто, уточняваме, че няма да е много дълго, тъй като медията е онлайн. А Мира подхвърля: „Знаете ли, че някои от разговорите ми със столетници продължаваха по осем часа“. Усетила изненадата ми, обяснява:

Не всички. Просто не ме пускат да си тръгна. Аз всеки път казвам: „Добре, бабо, разбрах. Хайде да си ходим сега“, а тя: „Чакай да ти кажа. Не съм ти казала...“ и започва една история. Хубаво, ако е нова, но обикновено е същата, която вече ми е казала, но повтаря наново, защото за нея това е важната история и тя си мисли, че не съм я разбрала. Отново и отново. Знам, че срещите с мен и екипа за тях са събитие, най-важното събитие за година или две напред, а защо не и за повече. Аз съм интервюирала най-възрастния човек в България, бай Неделчо от Свиленград, който бил на 108 години.

Какво провокира интереса ви към тези хора? Не може да не е имало нещо - повече зрители за предаването, нещо вътре у вас, което се е събудило.

Това не е комерсиален проект. Аз и книгата не знаех, че ще има такъв успех. Не подхождам към нито един проект в работата си комерсиално. Това е кауза и мисия. Не е справедливо тези хора да стоят незабелязани и всички да смятаме, че са паметници, които чакат своя край. Когато аз видях колко живот има в един столетник, реших, че това трябва да се покаже. Вие знаехте ли, че у нас има толкова атрактивни столетници?

Не, разбира се. Дори не съм предполагала.

Аз също не знаех. А знаете ли колко много столетници има и колко са интересни. Разбира се, не всички са толкова интересни като тези, които съм подбрала в книгата. Не на всички столетни хора Господ е дал такова здраве и толкова свеж разсъдък. Но имайте предвид, че в книгата съм подбрала 38 истории, а аз имам 107 срещи със столетници, от които 102 са брилянтни.

Има ли такива, които не са станали интервюта?

Една баба от Благоевград, за която имахме много силни очаквания, ни изненада. Знаехме за нея, ние се подготвяме предварително целия екип, издирваме факти за тях, защото трябва да знам накъде да поведа разговора. Все пак разговора със столетник не върви толкова лесно. Често губят мисълта си, трябва да я хванеш, да я върнеш. Тази въпросната баба от Благоевград беше много интересна жена, с интересна история и минало, които тя лично разказваше безупречно по телефона. От разговора ни по телефона знаех, че има градинка и как засажда в нея теменужки. Казваше се Калина, пък аз й викам „Бабо, трябваше Теменужка да се казваш“. И обещах да й занеса теменужки. И сезона беше подходящ за засаждането им. Купих жълти и лилави, настроих се да садим заедно теменужки и чисто сценарно се бях подготвила за това. Докато не влязохме в дома й.

Като ни видя тази жена и като млъкна. Нито една дума не каза. Нито една дума. Стояхме часове при нея, говорих й. Хапнахме сладки, дъщеря й беше се приготвила. Нищо не се получи. Това е един от много изненадващите случаи. Така друг път не ми се е случвало.

Друг случай – знаете, че телевизията изисква осветление. Бяхме при баба, на която светлината блестеше, тя сложи ръката си пред лицето и каза: „Спрете го това“. Не махна ръката си до последно. Дядо от Пловдив също отказа да даде интервю, защото осветлението му пречи. Но това са единици. Към повечето столетници тръгвам, защото имам информация че са впечатляващи хора. Затова ви казвам, че тези срещи за мен са мисия – да обърна главата на хората и ако имат баба и дядо и са живи, да отидат още сега и да ги гушнат. А те да им разкажат историите, които биха разказали на мен. Защото тези истории трябва да бъдат разказани. Днешните столетници са последните свидетели на нашето време. Те ще умрат и няма да има живи свидетели на Първата, Втората и Междусъюзническата война. Както написа един мой почитател във фейсбук „Днес това са великите българи“. Когато писах книгата не съм писала с претенцията, че пиша за великите българи, но май така се оказа.

Какво научавате от тях?

То изкристализира във времето. Това, което ми стои като урок, ми каза 102-годишния дядо Тома от Смолян: „И си го запиши на челото, дете! Където и да ходиш, каквото и да правиш, каквото и да работиш оттук нататък в живота си, не забравяй, че преди всичко трябва да бъдеш добър човек“. Това стои в съзнанието ми от 2012 г. и не е мърдало оттам. Независимо дали ще чета Божите заповеди или някои от псалмите и притчите на Светото писание, дали ще си спомня думите на дядо Тома или неговия качамак с пръжки и ракийката, която ми сипа, това е моето верую, с което вървя напред. Разбира се, понякога и аз криволича, понякога съм в своя житейски брътвеж, ужас и низост, но се опитвам бързо да се извадя оттам, защото имам такива учители – столетниците.

А как разбирахте в кой край на България живее столетник?

В началото беше много трудно и ще запазя това в тайна. Знаете, че принцип в журналистиката е да не издава своите източници. Много хора са ме питали същото, мислейки, че е лесно.

Аз например не знам дали в нашата община има столетник

Да, защото законът не позволява Общината да ви даде тази информация. Така че моята информация не е от Общините. А и не мога да седна и да звъня на всички Общини, за да питам има ли в тях столетник. Помогна ми моята журналистическа практика. Към започването на този проект тя беше 15-годишна и за това време бях изградила контакти в цялата страна, пътувала съм много. Сега вече е лесно. Обаждат ми се хора с информация, дори самите столетници ми се обаждат. Имам една баба Боянка от Варна, която каза: „Здравейте. Обажда ви се баба Боянка. Аз съм на 101 г. и смятам, че вече съм достойна да вляза във вашата съкровищница от столетници. Заповядайте във Варна, знам колко е далеч от София, но ще видите, че няма да съжалявате“. Прочетете историята на баба Боянка в книгата, една от най-веселите ми столетници. Няма снимка, на която тя за е със затворена уста, навсякъде се смее. И не е единствената, има много щастливи и весели столетници.

Как го постигат?

Ами не остаряват. Моите столетници не остаряват. Най-веселата ми столетница е всяка вечер в Zoom и гледа внука си, който е „човек на годината“ в Квебек, Канада. Тя е в Скайп, общува пълноценно и ми каза: „Искам да живея“.

Не ги боли кръста, гърба, краката, ставите

Не, столетниците, за които аз съм писала, са предимно много здрави хора. Разбира се, и от това правило има изключения. Бай Деян от Велико Търново, който е почти на 102 г., е без седем важни органа и е преборил рак на дебелото черво. Това е абсолютно изключение от правилото със столетниците. Имам и други – 100-гошната баба Дзинка, вижте какви интересни имена. Тя каза, че сутрин става и пие шепа лекарства, на обяд също. Но повярвайте, това са изключения.

А извън изключенията, как се постига това да си на сто години и да не остаряваш. Дух ли е и как се поддържа. Защото това са много години, животът те ударил оттук-оттам, не може да не е оставило белези.

Когато си интересен човек не оставяш нищо в живота да те прекърши. Не оставаш в статуквото, а непрекъснато търсиш нещо. Това е разковничето. Моите столетници намират начин да се удивляват на съвремието, не да го ненавиждат, защото ги е отхвърлило. Столетниците живеят живота, който живеем ние и така запазват духа си млад.

Гледала съм ваши предавания със столетници и ми е правило впечатление, че се обръщате към тях с „бабо“ и „дядо“, което признавам, не ми е звучало твърде уместно

Има големи упреци от моите зрители, че ги наричам така. Не знам защо, странно ли е? Сега опитвам да ги наричам по друг начин, но те: „Ела, бабо, да ти кажа“. Те ми казват така да им казвам. Така тръгна. Към последната жена, която снимах, една страхотна софиянка, се обърнах с „лельо Доре“, а тя: „Че каква леля съм ти аз. Ти си леля на моето внуче, на моето правнуче, докато аз на теб съм ти баба“. Обясних й, че ми се карат като им викам „бабо“ и „дядо“ и след малко тя: „Ела, бабо, да ти покажа каква възглавничка съм изплела“. Така естествено се получава.

Плакала ли сте след някоя среща?

След много от срещите се разделяме със сълзи. Те плачат, че си тръгвам, но аз наистина повече не мога да остана. Имаме път до София, имам цял екип до себе си, и имам деца, и аз имам майка, нямам живи баба и дядо, но имам свой живот, който си ме връща в моя дом. Тръгвам си като се надявам техните си близки да отидат да ги видят.

Има ли самотници сред тях, чиито близки са ги забравили?

За съжаление има. В книгата има няколко такива истории, които са с променени имена на столетниците и градовете, откъдето са, защото смятам, че не съм в ролята на съдник. Аз не знам защо синът и дъщерята са направили така. Може да има причина, за която аз не знам. Нямам право да им слагам клеймо. Но от гледна точка на столетника, не е справедливо. И от моя гледна точка не е. Но коя съм аз, че да казвам. Имам една жена, която беше в дом за възрастни хора, на 105 г. Друга жена, чиято дъщеря беше известен лекар в града, не беше виждала майка си с години, но пък плащаше на жена да я гледа. Но има и много, много обичани жени. Баба Еленка е една от тях. Тя казваше, че мъжът трябва да държи жената високо, като на трон. В целия ни разговор присъстваше думата „трон“. И на осанката й личеше, че е била обичана. Аристократична свиленградчанка, красива, царкиня. Тя казваше: „Мен мъжа ми ме държеше на трон. И после той като си отиде, децата ми ме държат на трон. Не слизам от този трон, винаги съм поставена на пиедестал. Не знам с какво заслужих тази участ“. Исках много тази история да влезе в книгата, защото можем да държим възрастните хора на трон, там, където им е мястото. Те са безсилни, слаби, вече немощни. Да, духът е млад, сърцето не остарява, но тялото бавно се изнизва, като през дупки на плетени чорапи, както съм написала в предговора на книгата, си отива тленното от нас.

Наричате ги специални

О, те са велики. Толкова обичам столетниците, та се чудя дали това наистина не се превърна в страст. Всеки път след среща със столетник си казвам това е най-добрият, който съм срещала. И така до следващия. И той е още по-впечатляващ от предишния, аз съм още по-развълнувана. Добре, как да не впечатли 102-годишна жена, която ми изплела шал. Ама шал да видиш! Уникален. Има хора по на 40, 50 години, които кръстосват ръце и твърдят, че им е скучно, тъпо, няма какво да правят. А моята столетница ми направила баничка, сварила ми чай, има истории да ми разказва. Рисува картини. Нарисувала е целия апартамент с приказни картини, без да е учила в художествено училище. Как да не се възхищавам на такива хора, извървели толкова напред пътя в житейския си план. И те имат какво да ми разказват. Защото днес 20-годишни няма какво да ми кажат. Възхищават ме, затова ги обичам толкова много столетниците.

Но ако ме питате дали искам да стана на 100 години

Ами, питам Ви

Ако е здрав човек...Както казваме в Родопите: „Ако сме на ноги и сме с юмо“ (Ако сме на крака и с ума си) да стане човек на 100 г. И да има деца да се грижат за него.

Всичките ли имат нужда от гледане

Не, не. Леля Дора, за която преди малко ви разказах живее сама в голям апартамент в „Младост“ в София. Като я питам сама ли живее отговаря: „Ами сама живея, но защо, защо питаш. Според теб така както ме гледаш има ли нужда някой да ме гледа“. А съседите ми казват, като ни видяха, че отиваме при нея, че всяка сутрин миела площадката на стълбите, а в този ден два пъти я измила, защото щели да идват от телевизията. Беше направила баничка. Синът й е известен столичен професор и със снаха й много хубаво се грижат за нея. Искали да я вземат в къщата си в „Божурище“, пък тя им се молела: „Оставате ме в апартамента, бе, деца. Дайте ми само мушкатата, за да се грижа за нещо“. И превърнала апартамента си в ботаническа градина, защото непрекъснато обгрижва цветята.

Не всички живеят сами, разбира се. Тази книга е съкровищница от различни истории. Гледала съм да обхвана един, който цял живот пие лекарства, друг, който никога не е пил лекарства, трети, който непрекъснато се разхожда и друг, който с години е на легло. Опитвала съм се хвана цялата палитра от случки и емоции по отношение на столетниците. Книгата се чете лесно, но е напълно различен проект от телевизионния. Правена е десет години, ползвала съм записките си от интервютата, а записи от телевизията само, когато трябва добре да чуя, за да не сгреша. Защото някои говорят на диалект или използват диалектни думи и изрази.

Книгата е много по-искинска от телевизионния проект. Сигурно затова и хората толкова много я харесаха. Не съм го очаквала, но съм много щастлива, че моите столетници ще влязат в толкова много български домове и сърца.

 

 

 

С Ивайло Костадинов - за успехите, разочарованията и бъдещето
Интервю
Жадувам за топлотата, която усещам, общувайки със сирийци.
Интервю
Ще бъда трън в гащите на кмета, който и да е той
Интервю
Не е нужно винаги да сме силни. Можем да бъдем щастливи
Интервю
Подхождайте с уважение и обич към потребностите на децата
Интервю
Петър Петров: За успеха трябва да си готов и на разочарования
Интервю
Лечков: Само държавата може да помогне на футбола ни
Интервю
Стефан Бояджиев на 90 г. – смирен, удовлетворен и малко тъжен
Интервю
Мартин Граховски разказва за своята България в 3 минути
Интервю
Мира Добрева: Моите столетници не остаряват
Интервю
Мария Христова: Кастрация е решението да няма скитащи кучета
Интервю
Може да не променим нещата, но да направим разликата
Интервю
Стефан Бояджиев: Когато тръгнах на работа, мама ми целуна ръка
Интервю
Заедно - около това се върти животът на Невелина Цочева-Йовчева
Интервю
Асен Блатечки: Във всяка роля актьорът разкрива от себе си
Интервю
Илхан Кючюк: Европейският съюз беше мечтата на моето поколение
Интервю