Стефан Бояджиев: Когато тръгнах на работа, мама ми целуна ръка
Стефан Бояджиев

На 8 ноември 2013 г. Стефан Бояджиев отбеляза 65 г. откакто е започнал трудовия му стаж. По този повод вестник "Севлиево днес" (вестникът вече не се издава, б.ред.) публикува интервю със Стефан Бояджиев, който днес, на 30 май 2019 г. навършва 89 г.

Публикуваме интервюто от 2013 г. (с малки съкращения, б.ред), защото и на 89 г. Стефан Бояджиев може да бъде вдъхновение. А казаното преди шест години продължава да е актуално, с тази разлика, че "Изгрев-90", рожбата на Бояджиев, създадена в месеците след пенсионирането му, днес има нов собственик.

Как започна историята на този 65-годишен трудов стаж, господин Бояджиев?

На 8 ноември 1948 г. постъпих като нередовен учител в с. Аламовци, Златоградска община.   

Звучи отдалечено и като време, и като място.

Права сте, отдавна беше. В онези години в нашия край работа за току-що завършили младежи нямаше. Отидох един ден в Околийския народен съвет и видях обява пред отдел "Народна просвета". Търсеха се учители за Добруджа и Родопите. В Родопите обаче плащаха по-добре. Подадох молба и след няколко дни получих телеграма, че съм назначен и трябва да тръгна веднага. 

Тръгнах наистина веднага. Баща ми купи един дървен куфар, облепен с шарена хартия от "Лувъра". Имаше такъв магазин тогава в града. А мама ми направи баница, свари кокошка, взех едно одеало и ученическия си шинел и бях готов за път. Беше голямо вълнение, за първи път щях да се кача на влак. Но това, което не мога и до днес  да забравя е как ме изпрати мама. Излезе извън портата, целуна ми ръка и каза "довиждане". Това беше вторият път, когато майка ми ми целуна ръка. Първият беше , когато бях на 9 г. и много тежко болен. А третият като ме изпращаше войник. Това бяха целувките на моята майка. 

Тръгвайки за с. Аламовци, знаехте ли къде отивате?

Нито къде отивам, нито какво ме чака. Беше 6 ноември 1948 г. сутринта. А влакът тръгва следобед. Аз бях в Габрово към 10 ч. преди обед. И сега се виждам - седнал съм в градинката до гарата, сложил съм куфара на коленете си и ям от баницата и вареното пиле на мама.

Надвечер пристигнах в с. Царева ливада (община Дряново, б.ред.), откъдето взех друг влак. През нощта пристигнах на гара Стара Загора. Дремнах на куфара до сутринта, когато отново тръгнах, този път за Момчилград. 

Поискаха ми открит лист, а аз нямах. Показах телеграмата, която бях получил, и в която пишеше "Назначен сте за учител в с. Аламовци. Тръгнете веднага!". 

Надвечер стигнах с. Подкова, където се събрахме с друг колега. Питахме местните с какво да се придвижим до Златоград. Казаха ни, че оттам постоянно минават камиони, натоварени с руда, които отиват в Златоград. И че никой няма да откаже да ни закара. Колегата ми беше още с ученическия шинел. 

Един шофьор се съгласи да ни вземе Качихме се в каросерията на камиона. Беше 7 ноември 1948 г. По пътя пак проверка за открит лист, аз пак показвам телеграмата. Вечерта около десет часа стигнахме Златоград. Упътиха ни в хотела на бай Георги. 

На сутринта пред мен се показа един град с чаршия, стари къщи, дюкянчета, занаятчийски работилнички, джамия. Отидох в градския съвет на Златоград, в отдел "Просвета", откъдето издадоха заповед за назначението ми. 

Надвечер стигнах в с. Аламовци с хора от селото, които бяха дошли в Златоград да пазаруват. Беше 8 ноември 1948 г., Димитровден. 

В онези години учителите са живеели в училищата.

И аз живеех там. Стаята ми беше преградена част от плевня, с две прозорчета като бойници от крепостна стена, на средата печка, тип "Жабка", дялани дъски за дюшеме, няколко камари с училищни списания, училищен звънец, будилник, газена лампа със счупено шише, две дървени магарета и върху тях врата от плевня. За възглавница ми служеха част от списанията. Дъските бяха покрити с едно одеало, а с това, което си носех от дома, се завивах. Мятах върху него и ученическия шинел. 

Дървениците обаче бяха най-големият ми кошмар. Заради тях още в първата нощ си казах, че след коледната ваканция няма да се върна. Е, върнах се. 

И оттогава?

Досега съм всеки ден на работа. Разбира се, и казармата влиза в това време, но там не беше по-леко, защото бях трудовак. 

С годините е естествено да съм уморен, но го усещам най-вече вечер. Затова, досега правех това-онова и вечер, вече гледам да си почивам. 

Създадохте "Изгрев 90" след като се пенсионирахте.

Когато бях на 60 г. Имах сили да направя нещо ново. Започнах със заеми от банки и никога не съм имал и ден просрочено задължение. А задължения съм имал с милиони. Не беше лесно, но аз винаги съм казвал, че едно нещо е трудно, когато е само за теб. Когато правилата са неудобни за всички, трябва да се справяш.

Какво стана с учителството, все пак?

Като изкарах една година, разбрах, че тази работа не е за мен.Преподавах в една класна стая със седем чина на ученици от три отделения. Черната дъска, на която пишех, беше метър на метър и не достигаше. Налагало се е да пиша и по стъклата на малкия прозорец до нея. А учениците ми бяха доста ограничени и трудно се справяха. Иначе бяха добри деца. Идва една сутрин някое и ми носи буца качамак. Друг път комат хляб, сирене или нещо от градината майка му изпратила. 

На какво Ви научи времето в с. Аламовци?

На самостоятелност. Тогава разбрах, че мога да се справям с предизвикателства и че не е нужно да се плаша, ако е трудно. Аз така създадох и "Изгрев 90" - без да ме е страх да тегля  и един милин лева заем, без да се плаша, че няма да има пазари за продукцията, че няма да платя на хората си или нещо ще се обърка. 

Всъщност в създаването на "Изгрев 90" май има пръст и случайността.

Донякъде. Един приятел ми поиска дъски за ремонт на палети. Знаеше, че в цеха за дървообработване в с. Млечево съм се занимавал с това.Организирах вагон от Свищов до гара Габрово и оттам до с. Млечево. Набичихме трупите, той си взе дъските, а аз платих на работниците. Но ми поиска фактура. Наложи се да регистрирам фирма. Така се започна - с трупчета, с каси, кошове за проводници. 

Започнах в две стаи с един банциг и един абрихт. Работехме аз, зет ми и един мъж, който и в момента е работник във фирмата. През деня правехме детайли, вечер идваха работници от други фирми да ги сглобяват. През 1990 г. започнах, година по-късно се преместих в един празен склад на бившата Керамична фабрика. 

Мястото, на което по-късно построих производствените халета на "Изгрев 90" е наследствено от моите родители. Строежа започнах през 1993 г. с 1 млн. лв. заем по програма ФАР. Всичко вървеше добре, но работата започна да намалява, цените се вдигаха, лихвите още по-бързо. Започнах да работя с лихви по заеми от 7%, после 20%, 50%, 100%, 240% и накрая на 300% лихва плащах върху остатъка от дълга, който бях взел, за да построя предприятието. 

Това препечатано от в. "Севлиево днес" интервю ще остане недовършено. Въпросите, които следват касаят работата на "Изгрев 90", а както бе уточнено в началото, преди месеци Стефан Бояджиев продаде бизнеса.

Затова финал ще добавя нещо, което знам от личен разговор с него. Предстои му отново да отиде в с. Аламовци. На всеки жител на селото смята да подари малката книга, в която разказва за своето учителстване в Родопите. Откакто е напуснал селото, се е връщал там няколко пъти. Казва, че винаги го посрещат с много топлота, типична за родопчаните. И макар хората, посрещнали го преди 71 г. в Аламовци, да не са между живите, техните деца и внуци знаят историята на учителя Стефан Бояджиев от Севлиево и го приемат като свой. 

автор: Емилия Димитрова 

 

 

 

Мария Христова: Кастрация е решението да няма скитащи кучета
Интервю
Може да не променим нещата, но да направим разликата
Интервю
Не е нужно винаги да сме силни. Можем да бъдем щастливи
Интервю
Асен Блатечки: Във всяка роля актьорът разкрива от себе си
Интервю
Гергана Иванова: Винаги може повече
Интервю
Стефан Бояджиев: Когато тръгнах на работа, мама ми целуна ръка
Интервю
У нас е трудно, но не невъзможно да работиш по правилата
Интервю
Мартин Граховски разказва за своята България в 3 минути
Интервю
Тони Братованова: Вярвам в приятелството, в доброто, в човещината
Интервю
Всичко можеш, когато осъзнаеш, че нещата зависят от теб
Интервю
Петър Петров: За успеха трябва да си готов и на разочарования
Интервю
Жадувам за топлотата, която усещам, общувайки със сирийци.
Интервю
Подхождайте с уважение и обич към потребностите на децата
Интервю
Ярослав Дончев: „Севлиевогаз 2000“ е социален проект
Интервю
Нидал Алгафари: Българинът никога не е бил роб
Интервю
Проблемът с кадрите ограничава ръста на икономиката у нас
Интервю