Тони Братованова: Вярвам в приятелството, в доброто, в човещината
снимка: вестник "Росица"

IN MEMORIAM

Преди десетина дни Антоанета Братованова, Тони, както я знаехме, се пресели в другия свят, който наричаме отвъдното. Вероятно защото е отвъд дребнавостите на нашия, земния свят, който населяваме с всичките си страхове, стремежи, добрини и лошотия. За съжаление, аз не успях да направя интервю с Тони, въпреки, че сме си говорили стотици пъти. И сега, когато я няма, си позволих да „взема“ интервюто, което е направила с нея по случай именния й ден, Антоновден, Десислава Димитрова за вестник „Росица“. Интервюто публикувам със съгласието на автора и е без редакция от моя страна. Променено е единствено заглавието.  

Емилия Димитрова

В навечерието на християнския празник, наричан от народа Антоновден, разговаряме с именничката Антоанета Братованова. Познавате я – председател на Клуба на пенсионера, дългогодишен преподавател по история и руски език, общественичка. Завършила полувисшия институт „В. И. Ленин“ в София, със специалностите история, руски език и музика. Преподавател първо в турското училище през 1959-та, после в I ОУ „Христо Ботев“, в Крушево, Кормянско, Добромирка, Крамолин и Ряховците. Тя обаче не е просто учител, а преподавател в живота.

Г-жо Братованова, добра среща в навечерието на Антоновден – един от хубавите български празници. Антоанета означава скъпоценна и съм чувала, че наистина такава си била в живота на своите скъпи ученици. А на кого си кръстена?

Постарому чествахме празника на св. Антоний Велики на 30 януари. Антоновден е известен сред народа и като Лелинден. Родом съм от Ботевград. По онова време са бабували бабите, затова и на Бабинден почитаме акушерката. Помня нашата акушерка баба Иванка, защото винаги на 21 януари, майка ми ни пращаше със сестра ми, да й носим кърпа, сапун, пита, сладкиш и други дарове. В семейството ми по традиция първата рожба се кръщава на свекър или свекърва, а второто дете носи името на кръстницата. Затова и сестра ми, която е по-голяма, се казваше Ненка. Аз пък нося името на моята кръстница Антония Полтависва, чехкиня по произход, омъжена за българин. Семейството им били много близки с майка ми и баща ми, затова съм кръстена на нея. Интересна е историята за моето кръщение. Когато ме завели в църквата да ме кръстят, попът посъветвал родителите ми да ме нарекат Антоанета, защото с името Антония, по модел на монах св. Антоний Велики, след години щели да ме търсят за войник. И затова съм наречена Антоанета. Когато станах преподавател по история след време, научих за Мария – Антоанета, австрийската ерцхерцогиня и кралица на Франция и Навара, съпруга на крал Луи XVI. Тя остава в историята със своята екстравагантност и с трагичния си край – гилотинирана е в разгара на Френската революция. Мария – Антоанета е била олицетворение на красотата и пищността. Ни на красотата съм олицетворение, ни на пищността. /смее се/

А харесваш ли името си?

Да, харесвам го. Едно време Антоанета бе сред рядко срещаните имена, тъй като тогава децата се кръщаваха с традиционните стари български имена. Което днес винаги ме е възмущавало. Ние сме българи и трябва да съхраним и запазим не само традициите, обичаите и нравите, но и имената. Защото името говори за българщина. А днес младите кръщават децата си с модерни имена, които не са изконно български. Трябва да спазваме традициите си, за да ни има и пребъдем.

Как празнуваш и какво слагаш на трапезата за своите гости?

Не е тайна, че по време на тоталитарния режим след 9 септември 1944 г. беше забранено да се честват именните дни и се празнуваха само рождени дни. Тихомълком си червяхме яйца и месехме козунаци за големия християнски празник Великден, тихомълком ходехме и на църква. По онова време имаше учителски дежурства в храмовете и се следеше коя баба ще заведе внучето си – беше забранено, табу. Но това е друга тема.

На Антоновден се събираме вкъщи с близки и приятели. За празника винаги разбивах хайвер, приготвях руска салата и, разбира, се торта. Всичко си правехме сами, домашно приготвяхме ястията, защото едно време нямаше откъде да си купиш. По традиция за празника меся и содени питки, които намазвах едно време с петмез, а днес с мед. Хлябът раздавам на семейството, на приятели и комшии за здраве и предпазване от чумата.

Какви подаръци си получавала за имения ден?

Всякакви. Спомням си, една година за именния ми ден, мъжът ми ми подари хубав часовник. Приятелите ми винаги подаряваха цветя и по някой малък сувенир, ей така от уважение. Ние така си се бяхме разбрали. Защото подаръкът не е нужно да бъде голям и много скъп. Важно е това, което ще поднесеш да е от сърце. Дори в учителските ми години, в часовете на класа, учех възпитаниците ми какво и как да подаряваме.

Когато дойдох в Севлиево, млада, ненавършила 21 години и се омъжих, още оттогава в моя дом винаги е имало много хора, приятели. Бедни бяхме, но щастливи. Щом мъжът ми отидеше на работа по обяд, а аз се завърнех от учителстване, набързо си хапвах и разтребвах, че да може да ми дойдат на гости приятелките. Не можеше да разбереш кой вари кафето, кой мие чашите. Събирахме се на приказка и много хубаво ни беше. Рядко имаше ден, в който да нямам домашно приготвен сладкиш или курабийки, това, разбира се не е хвалба. Винаги съм обичала покрай мен да има много хора, да ми е пълна къщата. Иска ми се да се върнат онези години. Не заради друго, а заради човещината и дружбата, която имаше между хората.

- Така ли започна семейният ти живот?

Знаеш ли, животът ми премина не леко, но открито. Ожених се в немотия, но пък весело. Всичко, което имаме вкъщи, го събрахме заедно с мъжа ми през годините. Не, че не сме имали и проблеми, но ни крепеше любовта и детето. Често съм казвала на сина си – аз живея заради теб и чрез теб. Същите думи сега казвам и на внука си Стефан. Когато беше малък, много му четях, превеждах му и руски книжки с приказки, за да му разкажа за света.

Дълги години си раздавала безценни зрънца знание на своите ученици? На какво си ги научила?

Започнах като учителка в турското училище, преподавах и в I ОУ „Христо Ботев“. После ме пратиха за четири месеца да учителствам в Крушево. Имах квартира там. За да си дойда вкъщи много пъти съм тръгвала пеша в люта зима, каквато не сте и виждали, обута с терлици от киче и вълнени тричетвърти чорапи, надолу по баира. После отидох да преподавам за един месец в Добромирка. Есента започнах в училището в Кормянско, след което дойдох в I ОУ „Христо Ботев“, където работих цели 22 години. Преподавах история и руски език с голяма любов и всеотдайност. През 1986 г. напуснах, след което година учителствах в Крамолин, а после близо девет години и в Ряховците.

Наскоро откриха нов салон за пенсионерите в долната махала. Взехме малък дар и отидохме със заместник-председателя на Клуба да ги посетим. Насълзиха ми се очите от радост, когато отворихме вратата и влязохме при насядалите възрастни хора там, които играеха карти и се намираха на приказка, за да разнообразят иначе сивото си ежедневие. Онемях, когато ме посрещнаха така сърдечно. Повечето от тях са мои ученици, още от времето, когато бях преподавател в турското училище в града. Наистина съм щастлива, защото онези ученици, които са разбрали какво съм им дала, не ме забравят. Много от тях станаха висшисти – лекари, инженери, но по-важното е, че станаха човеци. Никога не ме забравиха. И сега често ме спират на улицата, поздравяват ме и питат как съм, какво правя. Ей това ми стига. Заради работата ми като председател на Клуба на пенсионера, често се обръщам към някои от тях, за помощ. Никога не са ме връщали с празни ръце. Тук е мястото да им благодаря и да им кажа – дълбок поклон. Благодарна съм на всички, които помагат на драго сърце на нас, възрастните хора. Това са все хора добри и отзивчиви. Благодаря на кмета д-р Иван Иванов и неговия екип, на Таня Христова, началник на отдела по здравеопазване в Общината, на директорите на двата завода на „Идеал Стандарт – Видима“ АД – Валентин Ганев и инж. Красимир Копчев, на инж. Владимир Юнгалов и Станка Иванова, прокурист на „ЕМКА“ АД. На всички тези хора им падам на колене. Такава съм си, не ме е срам, ходя от врата на врата и искам помощ. Смея да твърдя, че за тези три години успях да направя много неща за удобството и уюта на възрастните хора, които посещават Клуба. Но нали знаете, за едни е много, а за други пък малко, не може да се угоди на всеки. С удоволствие работя и помагам с каквото мога.

Ще те върна отново в учителските години, за да разкажеш какви бяха децата по онова време?

Винаги е имало палави деца. Никога не съм имала проблеми с учениците, нито пък с родителите. Научих децата, че това, за което си говорим и се разправяме в класната стая, си е само между нас. Винаги съм се старала не да науча едно дете какво пише в учебника, а да му предам мъничко от философията на живота. Може и не скромно да прозвучи, но с умиление си спомням, че в часовете ми са плакали ученици.

Ти си от хората, които не могат да стоят встрани от събитията и животът ей така просто да тече покрай тях? Дори и на тези години, все още работиш в полза на обществото и на хората. Какво ти носи и дава това?

В началото, когато ме приеха в управителния съвет на Клуба на пенсионера, някои казваха, че съм имала даскалски манталитет. Убедена съм, че благодарение на професията си съм станала човек. Удовлетворена съм, защото през годините винаги съм се опитвала да оставя нещо след себе си. Докато работех в I ОУ „Христо Ботев“ направих историческа експозиция. Но два пъти я крадиха след това. Докато учителствах в Ряховците създадох малък исторически музей. Все събирах и влачех оттук-оттам, оставила съм и много мои лични вещи, на майка ми, баба ми, събирани през годините. Много обичах работата си. Опитвах се не само да влизам и излизам от час, защото обичам да оставям след себе си трайни следи. И мисля, че успях.

Избраха ме за председател на Клуба на пенсионера през 2010 г. Тогава бях член на Клуба, плащах си редовно членския внос и с удоволствие посещавах всички сбирки. Хората ме предложиха и аз приех на драго сърце.

От какво има нужда днес българският пенсионер?

Възрастните хора в Севлиево имат топлината, уюта на салоните, грижите от страна на ръководството на Клуба на пенсионера, верни приятели. С радост присъстват на всички тържества и сбирки, които организираме, във връзка с исторически дати и събития, празници и рождени дни. Тези хубави и весели джамбурета, на които могат да ни завидят даже и младите, развеселяват, одухотворяват и създават много настроение в живота на пенсионерите. Моето виждане, е че българските пенсионери имат нужда от загриженост от страна на държавата. Тук ще цитирам една велика мисъл – „За величието на една нация се съди по отношението й към децата и старите хора“. Искам нещата в България да се оправят. Никога не съм членувала в партия. Смятам, че и в политиката, и в училище, и в живота трябва да даваме път на младите. А как в днешно време, младите да натрупат опит, като ние, по-възрастните, сме се вкопчили в работата си, и не им сторваме път? Оптимист съм. България ще се оправи, когато започне всеки един от нас да работи за промяна на съзнанието си. Въпреки всичко, трябва да съумеем да съхраним бита, традициите, езика и религията си.

В какво вярваш?

Вярвам в приятелството, в доброто, в човещината. Знам, че звучи малко високопарно, клиширано, но това е чувство, което не може да се изрази с други думи. Изживявам не само моите болки и тревоги, но и тези на близките си хора. Приятелите ми винаги са били моите най-големи критици. Отношенията ни винаги са почивали на принципа – „По-добре горчивата истина, отколкото сладникавата лъжа“. Не обичам клюките, а най-много придворството. Не понасям лицемерието – сега да се целуваме, да се прегръщаме, пък после – знаеш ли я тази каква е. Много съм емоционална и преживявам нещата повече отколкото трябва. Такава съм си!

Не е тайна, че обичаш да четеш и пишеш стихове? Разкажи ни за тази твоя страст.

Още като ученичка много обичах да чета. Съчинявах си стихотворенията на салфетка. Любимите ми поети са Христо Ботев, Иван Вазов, Никола Вапцаров, Смирненски, Пеньо Пенев и много други. Обичам да чета творбите им, защото са написани по-човечно. Ценя много и творчеството на руския класик Пушкин. Много научавам от книгите – те са безценно богатство. Имам тефтери и камари с папки, в които са събрани мисли на известни автори и творци. Та така и до днес, но вече все по-рядко ме навестява музата. Събирам всичко, което си съчинявам по различни поводи и празници. Обичам да мисля, да дращя, да пиша – това ми е голямата страст.

Какво искаш днес?

Моят съпруг все казва, че съм една голяма фантазьорка. Но нали именно мечтите те карат да живееш и ти дават стимул да продължиш да се бориш, въпреки трудностите в живота. Все ме упреква, че много работя, че отсъствам от дома, а времето неусетно лети. Но аз обичам да съм сред хората, защото се зареждам с позитивизъм и се чувствам пълноценна. Затова от сърце желая за всички ни вяра, оптимизъм и много здраве!

 

Гергана Иванова: Винаги може повече
Интервю
Ей, хора, няма да се оправим с мълчание!
Интервю
Всичко можеш, когато осъзнаеш, че нещата зависят от теб
Интервю
Тони Братованова: Вярвам в приятелството, в доброто, в човещината
Интервю
Може да не променим нещата, но да направим разликата
Интервю
Не съжалявам, че останах в Севлиево
Интервю
Ротари е приятелство. И споделени ценности
Интервю
Проблемът с кадрите ограничава ръста на икономиката у нас
Интервю
Асен Блатечки: Във всяка роля актьорът разкрива от себе си
Интервю
Жадувам за топлотата, която усещам, общувайки със сирийци.
Интервю
Мартин Граховски разказва за своята България в 3 минути
Интервю
У нас е трудно, но не невъзможно да работиш по правилата
Интервю
Когато човек знае какво иска, пътят е лесен
Интервю
Нидал Алгафари: Българинът никога не е бил роб
Интервю
Ярослав Дончев: „Севлиевогаз 2000“ е социален проект
Интервю
Петър Петров: За успеха трябва да си готов и на разочарования
Интервю