Стефан Бояджиев
от Емилия Димитрова
Утре, 30 май 2020 г., Стефан Бояджиев навършва 90 години. През годините съм правила не едно интервю с него и винаги след разговора ми е оставял чувството на някаква приглушена тъга, премесена със силно уважение към този човек. Уважение към енергията, с която и днес, на 90 г., продължава да работи активно, към отношението му към света и хората. От последното ни интервю са минали няколко години и ще е несправедливо ако кажа, че не се е променил. И въпреки, че се познаваме в ежедневието (заради което разговорът е в неофициална форма), промяната ме стъписва. Мисля си, че е заради смирението, което е постигнал. Дали наистина с годините се научаваме да живеем в мир със себе си?
Как се чувстваш на 90 години?
Добре. Здрав съм, за което благодаря на Бог. Пия само хапче за кръвно. А това, че съм здрав ми дава възможност да продължа да работя. Занимавам се с производство на пелети. Имам контакти отпреди с фирми, на които доставям пелети, произведени от мой колега. Нямам работници, отговарям за намирането на пазари и продажбата. Казано на съвременен език, занимавам се с логистика.
Защо го правиш? Не си ли изморен?
От какво да съм изморен. Имам голяма инерция, не мога да я озаптя като остана вкъщи. Всъщност пробвах да си остана у дома, но се оказа, че не мога. Осъзнах, че само когато работя, се чувствам добре. Независимо, че навършвам 90 г., работя на пълен работен ден, контактувам активно с фирми, с доставчици, с банки и се чувствам пълноценен.
Това е смела крачка, да започнеш наново.
Не е ново за мен. Четирийсет години съм работил дървообработване, това е моето ежедневие. Просто се върнах към него. Нищо необичайно няма в това, когато човек усеща, че има сили, да продължи да прави нещата, в които се чувства уверен. Аз никога не съм мислил за годините като за нещо, което трябва да те ограничава. На 60 г., след като се пенсионирах, регистрирах фирма и построих производствен цех за дървопреработване с административна сграда. За двайсет години фирмата се превърна в една от успешните в Севлиево и си създаде авторитет на коректен партньор.
Говориш за „Изгрев 90“, която наскоро продаде. Какво място заема в сърцето ти?
„Изгрев 90“ ми е рожба. Двайсет години съм я отглеждал. Не мисля, че някой би могъл да ме упрекне в липса на акуратност при изпълнение на поръчките, в лошо отношение към клиентите, в нелоялност към кредиторите.
Липсва ли ти?
Не. Не ми липсва. Ситуацията стана такава, че реализацията на пазара намаля, дървеният материал чувствително поскъпна, а основните клиенти държат ниски цени. Смятам за правилно решението ми да се освободя от фирмата. А и като гледам от позицията на времето, все повече се убеждавам, че това беше добро решение.
Обичаш ли да рискуваш?
Всичко, което съм постигнал, е станало с риск. Нима не е риск да вземеш кредит от 1 млн. лв., за да построиш предприятие? Голям риск беше. Справих се. Нямам нито ден просрочие към банката. Заради това по-късно успях да получа финансиране и за други начинания, последното беше построяването на фирмен магазин. Аз рискувах, но знаех точно какво искам. Винаги имах ясен план и Господ ми помагаше да се справя. Никога не съм имал проблеми с финансирането точно защото съм бил коректен. А като има финансиране и добри идеи, нещата се получават. И ако човек не го мързи.
Имаш богата трудова биография. Започнал си като учител в родопското село Аламовци, после книговезец, счетоводител, началник в Държавно горско стопанство, създател на цех за пластмаси, собственик на дървопреработващо предприятие и сега логистик на дървени пелети. Къде ти беше най-уютно?
В моята фирма, в „Изгрев 90“. И знаеш ли защо? Не че беше моя, а защото имах възможност да помагам на други. Помагал съм на читалища, на църкви, джамии, детски градини, на възрастни хора, на хора в затруднено положение, дарявал съм пари за различни състави. Това ми носи изключително удовлетворение. Като служител на предишните местоработи не съм имал възможност да помагам. А сега като ме срещат по улиците хора, на които съм помагал, спират да ми благодарят. Аз пък съм благодарен, че съм имал възможност да помогна.
Имаш ли се за човек, постигнал много в живота си?
Да, постигнал съм много. Не говоря за печалба и имане. Постигнах много, защото започнах съвсем сам, с чужди пари – заеми. Без никаква помощ. Как да не съм благодарен и удовлетворен, как да не се имам за успял? За 25 години спечелих повече от 1 млн. лв. само с труд и тичане.
Искаш да кажеш, че в България може да се стане милионер само с труд и тичане?
В България по много начини можеш да станеш милионер, моят начин е един от тях. В основата е коректното отношение с клиенти, доставчици и банки. И пак повтарям – много работа.
Тъй като най-силните ти години са минали в дървопреработване, искам да знам какво мислиш за сечите?
Сечите се правят по план, обаче тези, които печелят търговете обикновено секат повече и унищожават гората. А горските надзиратели не могат да овладеят пораженията. Необходим е по-сериозен контрол по отношение на частните фирми, които секат. Да не се сече повече, отколкото е естествения прираст на гората.
Преди време говорих с един от заместник-директорите на Регионалната дирекция по горите във Велико Търново. Питам го какво става с гората като не залесяваме. Той каза: "Естественият прираст покрива". След години пак се срещаме и го питам какво става с естествения прираст, а той: "Не може да покрие, а нови залесявания не се правят".
Перспективата на този етап, с тази политика е да оставаме без гори. Тъжно е, защото една гора не става за една и две години.
Как преживя принудителна изолация заради коронавируса?
Само петнайсет дни бях принуден да остана вкъщи. Беше ми изключително трудно. Но в последствие започнах отново да си организирам срещи с клиенти.
Беше ли изплашен?
Не. И сега не съм.
Имаш ли много приятели на 90 г.?
Нямам много приятели, имам почитатели. Имам много голямо обкръжение от хора, свързани с фирмата, но приятелите ми са десетина-петнайсет, но са истински.
Какво ти липсва?
Съпругата ми липсва. От нищо друго не мога да се оплача. Каквото ми е необходимо за уреден живот, го имам. Липсва ми човек до мен.
Трудно ли се живее така?
Трудно е, разбира се. Мъча се да се справям.
Откога не си ходил в Аламовци?
(селото е в община Златоград и там е първата месторабота на Бояджиев, като учител)?
От миналата година. Отидох да видя моите ученици, но повечето са починали. Там винаги ме посрещат много топло, като свой. Раздадох им книгата за моето учителстване в Аламовци. На всяко семейство дадох, оставих и в местния хотел. Оказа се, че това е единственият писмен документ за историята на Аламовци, за бита и обичаите на местните хора.
Помниш ли всичко от онова време?
Всичко помня. Спомените ми са кристално ясни. Аз дотогава не бях се качвал на влак, бях ходил само на една екскурзия до Казанлък като ученик. Казвал съм и преди, ще го кажа пак - най-силното нещо от моето приключение до Аламовци е когато мама ме изпрати и ми целуна ръка. Тръгнах самичък, самичък продължих и до тази си възраст. Благодарен съм на родителите ми, че са ме научили на труд. Днес често мисля за тях.
От какво те боли днес? Нямам предвид физическа болка, а по-скоро с кое не можеш да се примириш в днешния свят?
Не мога да приема съвременното образование. Учениците ги изпитват с листовки, като на изпит пред КАТ. Младите хора не могат да се изразяват, не могат да разказват, не знаят стихотворения наизуст, не познават българските класици, не са им интересни. Боли ме, че децата ни остават бедни духовно, възмущава ме начина, по който растат. В крайна сметка те ще направят държавата за тях да е добре, а че нас ни е имало...ние си заминаваме.
Мислиш и за бъдещето?
Не. Каквото трябва, ще стане. Каквото съм искал, съм постигнал. Моля се краят да бъде по-лек.
Севлиево какво място заема в сърцето ти?
Близък ми е този град. Харесвам го. Тук съм израснал, тук съм работил, създал съм семейство, направил съм си дом. Харесвам Севлиево, площадът ни е хубав, работи се много ниско строителство – паркове, тротоари, одобрявам и харесвам какво се прави.
Ако сега си на 20 г., какво би направил с живота си?
Пак щях да започна производство. Въпреки че съм учил счетоводство и ми е било приятно, производството е това, което ти дава ясен поглед какво си свършил. Виждаш готовия продукт и благодарността на хората, на които съм направил мебели или нещо друго.
Съжаляваш ли за нещо?
Не съжалявам. Удовлетворен съм, няма какво да искам повече. Дал съм много на обществото, помогнал съм на много хора, това ме удовлетворява. Няма от какво да се срамувам. Целият ми живот е труд и добро отношение към хората. Това е важното, за да си в мир със себе си. А аз наистина живея в мир със себе си.
